КАМЪК И СТРУНИ – поезия на Лъчезар Селяшки

НЕИЗПОВЕДИМО

Безброй видими и невидими
движения, цветове, сияния.
Пулсираща в тревата тишина.
И снежни върхове –
огромни кораби на пристан
в лазура на планинско езеро.
Прелита птица – пратеник небесен.
Кръстовидната й сянка събуди
водата в разрастващото се езеро.
Водата, чиято древна памет
прелива бавно в кръвта ми,
във всяка моя клетка.
Това, което се движи,
остава тук неподвижно,
това, което отминава,
остава тук неотменно,
неизповедимо.
Избирам думи от тишината.
Усещам формата и тежината им,
сякаш камъчета в шепа.
Трябва да успея
да им вдъхна душа –
с нова светлина да засветят –
преди залеза на слънцето,
преди свечеряването
на небето,
на земята
и сърцето.

ДРУГИТЕ ДУМИ

Думите,
другите думи –
уж видими с просто око,
ала незрими,
близки колкото
детска въздишка,
ала неуловими.
Нощем проблясват –
безброй светулки –
над чистия сняг на листата,
денем тичат боси
през пощурялото
от щурци стърнище.
Те са изгубеният глас
на пресъхнал ручей,
те са последният полет
на простреляна птица.
Отвъд акуратно
подреденото ни време
обитават планетата,
необятна колкото цвят
на глухарче –
планетата
на Малкия принц.
Очи уморени,
не ги търсете,
не ги докосвайте,
нечисти помисли.
Те се виждат
само със сърцето
и само на сърцето
доверяват
светлите си тайни.

МИГНОВЕНИЯ

Понякога продължителни
като полет на светулка.
Понякога кратки
като трептене на камертон.
Когато виждам
със затворени очи
как мълчанието будува –
цвете, поникнало
в пукнатината на камък.
Когато през мен тече
бистрото поточе
на интуицията.
Когато крехкостта на думите
е разсъмване
в чистилището на поезията.

КАМЪК И СТРУНИ

Триптих

I

Камък –
съвършена
неподвижност,
безгранично
неизразимо.
Слънчев лъч
съживява за миг
праисторически
знаци.
Извор
под камъка блика –
жива вода,
светлина
неудържима,
струна трептяща –
ден и нощ
не спира да звъни.
Камък и струна –
покой и устрем
към неуловимото.

II

Камък,
обрасъл с мъх
от тишина,
от мълнии –
скъсани струни –
белязан,
от бури свирепи,
от порива светъл
на вкорененото
в него дърво
разцепен –
чак до
сърцевината.
Око лазурно –
вода дъждовна
запазил
в гранитна шепа –
привлича полета
на ожадняла птица.
И заедно с птицата пее.
И заедно с птицата
размахва крила

и полита.

III

На дядо ми Тодор и прадядо ми Димитър
Кючукови, майстори зидари от с. Ковачевица

Зидарят
внимателно огледа
крайъгълния камък,
преди да го положи
в зида на църква.

Потрепна
и
притихна
струната
на
отвеса.

Ориса камъка
с три удара на чук,
погали го усмихнат

и бащински запя.

ДЪРВО НА КАМЪК

Дърво на камък – в процеп с бедна глина
израснах – семе от нехаен вятър…
Съдбата на отшелник не проклинам –
държа се здраво с корени крилати.

Очи, загледани към мен, защо ли
завиждат ми? Навярно за простора.
А може би за истинската болка
на слепи мълнии да съм опора.

Край мен цъфтят обикновени тръни
и пее в мен щастлив глухар – до тъмно.
Аз черпя сили от сърце на камък –
за бъдещ бял, безимен кръст, за пламък.

ТРАКИЙСКИ НЕКРОПОЛ

Мълча, опрян на мъхест камък
със знаци още неизтрити.
Кой тук е врязал късче памет
за древен свят, за жизнен ритъм?

Край мен изровени огнища,
а в тях – поникнали елхички.
И сякаш вече няма нищо,
освен изпепелени срички

и слепи, почернени храсти,
и счупени без жалост урни.
Щурец – звънчето на полята –

мълчи, заслушан в необята.
Там – пицикато контрабасно –
трепти скръбта – ръждива струна.

Лъчезар Селяшки

 из „Камък и струна“, издателство „Ерго“-София, 2024

подбор Павлина Петкова