СЪДБАТА И СМЪРТТА – ПРИЯТЕЛКИ ЗАВИНАГИ – разказ на Джанино Даскалов
Някога, много отдавна, когато дори пишещият тези редове още не е бил роден, в градската управа на един малък подбалкански град се подвизавал един опак човек. Той самият по никакъв начин не осъзнавал, че е такъв и затова понякога се чудел защо няма никакви приятели. Благодарение на един дефектен ген, наследен от многобройните му предци, той олицетворявал, както казват някои умни глави… „на всяко гърне похлупак“.
На едно от редовните съвещания на управата, където трябвало да се предложи име на една новоизлюпена крайна улица, без никакво значение за малкото градче, внезапно се завихрил безмислен спор. Предлагали се имената на някои изявени личности от близкото и не толкова близко минало, както и имената на разни цветя, тревички и прочие. В края на краищата победил нашият човек, който на висок глас и със свойствения си истеричен фалцет повтарял непрекъснато, че улицата се намира в края на града и трябва да се казва улица „Последна“.
*
Щом се появили първите табели с името ѝ, тя обидено се смълчала, но бързо ѝ минало, когато чула някой да казва, че много пъти в живота се случва последните да станат първи. На практика, думите на този неизвестен гадател се сбъднали, защото в следващите години градчето като пролетна гъба се разраснало и улица „Последна“ се оказала почти в неговия център.
Петдесет години напред в неизвестното бъдеще, улица „Последна“ въздъхна горчиво и тъжно си помисли, че и това дълго и горещо лято ще бъде ужасно скучно. Липсваха ѝ изчезналите вишневи дръвчета, децата с абсурдните си игри и шумът от веселите им пискливи гласове. Последните вече не играеха навън. Зомбирани от екраните на своите скъпи телефони, електронни игри и телевизори, те доброволно пропускаха своето детство, заменяйки го с една измислена виртуална нереалност.
Ехото на тази искрена въздишка стигна до брега на морето, където в късния следобед две красиви или по-скоро знойни жени се наслаждаваха на отиващия си топъл летен ден. Стискайки в изящните си ръце тумбестите си замръзнали чаши, в които две малки морета от първокласен джин с тоник люлееха предизвикателно лимонените си лодки.
*
Тези, които познаваха Клото и Керина, тайно им бяха измислили прякора „двете КК“, но според други „двете СС“ би било по-подходящо, защото със сигурност първата бе съдбовна, а втората смъртоносна.
– Кери, чу ли това?
– Защо питаш, когато знаеш, че чувам всичко, което заслужава да се чуе!
– Добре тогава, да отидем и видим защо скучае!
– Съгласна съм. Предлагам да бъде в шестдесет и шеста!
– Ти и твоите шестици…. така да бъде!
*
Когато улица „Последна“ ги видя облечени в две еднакви кремави рокли с изкусно изрисувани по тях екзотични цветя, изтръпна от страх и затвори очи.
– Не стига, че е последна, а сега се прави на нещастна и уплашена! – Прошепна усмихната Клото.
– По-добре така, отколкото разюздана или опасна! – сериозна като смъртта, каквато всъщност си беше, отвърна и Керина.
– Само погледни какво прекрасно лято предстои! – Развявайки роклята си като малко момиченце, Клото се поклони на невидимата си публика.
– Няма да спорим кой на кого е дясната ръка, затова предлагам, както сме застанали така и да започнем проверката.
*
– Аз от източната и страна, а ти от западната. Така, в първата къща живеят две сестри. По-голямата след седем години ще се омъжи и ще напусне улицата завинаги. В случая тя не ни интересува. По-малката е приютила едно малко недоволство, което бързо расте и до края на живота и напълно ще я погълне. Можеш ли да си представиш, след тридесет години тя ще даде под съд съседа си, за това, че от неговите прозорци можел да я види как се къпела гола в банята. Толкова за първата къща. Сега е твой ред.
– На моята първа къща пътната врата е на съседната улица. Така тя отпада и отново си ти.
– Правиш се на хитра, но нали знаеш, че последната дума е винаги моя! Нищо интересно за втората ми къща. Там щъка една едра мома с краткото име Нина, но след време и тя ще се запилее на някъде.
*
– Добре, това означава, че отново е мой ред и аз бързо ще приключа. Тук е живяла възрастна двойка. Двете виждаме табелата, на която пише „Семейство Томови“. Ами това е… няма ги, вече са в другия свят, но ти го знаеш и отново е твой ред!
– Този голям двор си има съответно и голяма къща. Сега там горе-долу живее едно семейство. Мъж с чепат и доста противен характер. Жена му не смее да го погледне в очите и мълчи, сякаш е дала обет за мълчание. Момче и момиче, станали безлични от съпътстващите ги безброй разочарования, и тяхната баба. Последната е толкова набожна, че само благодарение на ангела ѝ хранител, десетките запалени кандила все още не са подпалили къщата. Ами това е, давай, ти си.
– Тази къща, както виждаш, приятелко, е на два етажа. Малко е недовършена и така ще си остане. И тук е имало една бабка, но е отпътувала, ти знаеш къде! Мъжът в този дом не е лош човек. Бивш божи служител, сега разпопен и отдаден на страстта си към направата на всякакви технически джунджурийки. Жена му е малко напориста, с бухнала червена коса и приятно лице, обсипано с безброй лунички. Имат си една единствена дъщеря с големи ококорени тъмни очи, която от малка се разкъсва от различните си желания и цели. След петнадесет години ще се омъжи и малко ще се кротне в друга къща през три пресечки.
– Щом замълча, явно аз ще трябва да продължа. Отсреща, в малката кирпичена къщичка, живее баба Лейла. Като казвам живее, всъщност повече от времето си тя прекарва на малката изтъркана пейка до оградата. Там тя търкаля ментови лукчета в беззъбата си уста или тайничко надига едно малко шишенце с мента, наречено галено от познавачите „патронче“. В къщата живее и нейният син, наричан от всички Големият Киро. Това е, защото на улицата има още един, който съответно е Малкият Киро. За големия се знае, че е лежал в затвора заради пътен инцидент, сега е безработен, но догодина ще стане шофьор на един от градските автобуси! Прехвърлям ти топката, защото отново е твой ред.
– Аз какво да кажа! В къщата отсреща има една жена, влязла в последната четвърт от живота си. Мъжът ѝ гледаше зайци в задния двор, но след като получи удар си отиде. В мозъка на Рина, така се казва тя, едно от колелцата явно се е счупило и сега и аз не знам какво се случва там. По цял ден стои пред прозореца гледащ към улицата. Пред нея е шевната ѝ машина, на която уж шие, но всъщност тя записва кой и в колко часа е минал по улицата. Тъжно и странно. Хайде, отново си ти.
*
– Горе-долу преполовихме улицата. В тази къща дебелите хора са на почит. Бащата, майката и синчето изобщо не лъжат! Бабата, дядото – и те, но не толкова. Бащата е голяма местна клечка и кара една корава Волга. Когато се намести зад волана, колата изкърцва жалостиво и като учтива японка се накланя на една страна. Нещата се оправят едва когато жена му балансиращо се качи от другата страна. Синчето, с хубавото име Аню, засега е един розов шишко, но като порасне ще сложи и двамата в малкия си джоб. Ами това е, няма драма.
– Къщата срещу твоя Аню се обитава от един военен, по-точно старшина с плашещо студени очи. Същият, навремето е бил счетоводител и затова уличните дечурлига щом забележат, че си идва от работа, тайно започват да си подсвиркват следната песничка: „Тръгнал кос, с дълъг нос, да събира членски внос. Тук се спрял, там се спрял, ни стотинка не събрал“. Жената на военния е детска учителка, но сякаш с нищо не изпъква. Имат си две синчета, които стъпват на пръсти, когато баща им е ядосан. Веднъж хвана големия си син да пуши вишневи листа, увити във вестник и последва следното наказание – без да обели и дума, той го завърза за асмата в средата на двора и му свали гащите. После методично започна да го налага с войнишкия си колан по голите задни части. Хайде Керина, отново е твой ред.
*
– Виждаш ли образцовата градина в този двор. Дългата редица от строени рози и изящните орхидеи? Къщата и дворът принадлежат на най-спестовното семейство, което познавам. Детето, в лицето на малкия Кирчо, се е пръкнало доста късно и сега той е ученик с майка и баща пенсионери. Тази малка общност или комуна си произвежда всичко, благодарение на овцете, кокошките и двете дружелюбни прасета в задния двор. Семейството от години не е стъпвало в какъвто и да е магазин, включително и такъв за хранителни стоки. Живеят в една мизерна и при това влажна стаичка под земята, граничеща с мазата, в която има и от пиле мляко. Големите стаи на горния етаж са подредени като за изложба и там никой не влиза, освен в една гледаща към вътрешния двор. Тя до тавана е пълна с вълнени одеяла, китеници и килими, чаршафи, покривки и каквото още може да ти дойде наум. Това е чеизът на малкия Кирчо, показван с гордост на близки и познати от майка му Тина. Ако имах чувства, първо щях да се засмея, а после да заплача. Давай отново си ти.
*
– Тази къща определено не е скучна. Главата на семейството също е военен, старшина. Досега с никого не се е скарал, нито е посягал на единствения си син и почти винаги е готов с повод или без повод да говори с някого и да му се усмихне. Каю е почти идеален, с изключение на кривите крака, твърде голямата глава и уникалната усмивка, включваща големите му разредени и леко потъмнели жълтеникави зъби. Също така, тук бих споменала и някои негови малки отклонения. Например, всеки ден, връщайки се от работа, в джобовете му се оказваха множество различни предмети. Ако трябва да ги описвам, бих започнала от най-малките пружинки, болтчета, гайки и шайби. По-нататък следват отвертки, малки и големи ключове, боен чук и наковалня и различни части, достатъчни да се сглоби поне една бойна машина.
Жената до него бих описала като кротка и отнесена, потънала подобно на един малък Титаник в дълбоките води на едно безкрайно домакинство. Единственото дете-чудо Дидко, е пълно копие на баща си, само, че в умален размер. Остана да кажа няколко думи и за бабата, призната от улицата като „лудото Ленче“. При нея нещата никога не са такива, каквито изглеждат. Времето в блуж-даещите ѝ очи върви в няколко посоки едновременно и когато това стане за нея непоносимо над дворовете се понасят жалостивите и викове. Час по-късно една специална линейка я отвежда към мястото, където хора в бели престилки лекуват болестите на душата.
Ах, ето я и нея! Освен улицата, явно само тя ни вижда. Виж колко е вежлива и как изискано ни се поклони. Браво на нея! Но какво прави сега! Обръща ни гръб и повдига посивялата си закъсана рокля. Не може да бъде…. свали си розовите килоти и ни поздрави надупена! Говорих толкова много, че чак ме заболя устата, хайде сега ти започвай.
*
– Май вече не ми се говори. Тази улица може и да е права!
– Не те разбирам и какво всъщност искаш да кажеш?
– Ами тук всички са обикновени, освен откачената Лена. Не са невинни, но не са и толкова лоши, че да наранят преднамерено когото и да е. Може би трябва да взема една от бабите клюкарки!
– Моля те, престани да се превземаш. Тази година не си идвала тук и не си взимала никой. Защо мислиш, че избрах точно шестдесет и шеста! Относно героите и злодеите, със сигурност зная, че времето размазва границата между тях и само след десетина века става така, че между тях вече няма никаква разлика. Истината е, че по средата остават нормалните хора с техните желания, мечти и нелек живот.
– Добре, продължавам, но накрая може и да стресна някои от най-самодоволните. Например в тази солидна къща живее една недоволна особа, която наскоро е започнала да пише анонимни писма, наречени анонимки, на които, за съжаление, някои субекти обръщат сериозно внимание. Дотук толкова, сега започвай ти с твоята къща!
– Дядото, който отдавна не е на този свят е бил обикновен полицай, но след смяната на властта, някой се изакал на гроба му. Това „ако“, случайно или не, през следващите години някак успяло да хвърли грозна сянка върху къщата. За майката и бащата нямам какво да кажа, освен, че не са лоши хора. Същото се отнася и за двете им деца, момче и момиче. Въпреки някои сериозни закъснения в развитието ѝ, Лиана винаги е била открита и лъчезарно усмихната. Колкото до брат ѝ, Страхил, животът му няма да се подреди кой знае колко добре. Умен е, ще завърши и ще стане успешен инженер. Впоследствие едно неудачно или по-скоро нещастно влюбване в омъжена жена ще го накара да посегне с джобното си ножче на нейния мъж. Ще отърве затвора, но кариерата и животът му ще пропаднат. Ще умре в съня си след двадесет и пет години. Стана ми тъжно, пак си ти!
*
– Аз почти нямам какво да кажа. От моята страна, къщата на доктора е обърнала гръб на улицата. Той и семейството му не се интересуват от съседите си, както и от местните новини, т.е. клюките. Затова и аз ще им обърна гръб. Ха, ха пак си ти!
– В тази къща мъжът и жената идват от село и ще си останат сериозни и работни до края на дните си. Дъщеря им Теодора ще си потърси късмета далеч от нашата улицата. Колкото до Стилян, така се казва момчето, умен и сериозен като родителите си, ще остане да живее наблизо. Казвам наблизо, тъй като родният им дом и този на техните съседи ще бъдат съборени и на тяхното място ще бъде построен един сив жилищен блок. Останаха две къщи. Предпоследната е твоя, последната моя!
– Добре! Тук живее един дърводелец, който наистина си разбира от работата. За съжаление, професията ще му отнеме няколко пръста от едната ръка. Жена му е усмихната и словоохотлива. Имат си син и дъщеря. Фанита, така се казва тя, е слабичка, чаровна, или по-скоро сексапилна. За жалост, с напредването на годините доста ще се позакръгли и ще стане копие на своята майка. Какво да се прави, не можеш да риташ срещу гените. Момчето се казва Педро, благодарение на един мексикански филм, харесан от неговата майка. Въпреки, че няма да липсват сътресения в живота му, той ще живее дълго. Бих добавила, че след седемдесетте ще се превърне в един пълен непукист. Сега казвай каквото имаш да казваш за последната къща и да свършваме.
*
– Последната къща в улица „Последна“ е построена от семейство бедни учители. Тя и той, предани и обичащи. После той ще умре, а тя отчаяна ще се откаже от този, в когото безрезервно е вярвала. Свещите, разпятията, включително и голямата стара библия ще отидат на боклука. Прегърнала изсушената си душа, ще отгледа с много любов трите момчета на дъщеря си. След години, разпъната да гледа и правнуци, ще си отиде тихо и незабележимо. Майката ще следва мечтата си да стане писателка, а трите ѝ момчета далеч от тук ще се изгубят в чуждите улици на живота. Видя ли, докато свършим и притъмня, а улицата се напълни с дечурлига. Как се гонят и надвикват, ужас. Сега разбирам защо след петдесет години, вече асфалтирана, с много нови и скъпи къщи, но без вишневите дървета и детската банда тя е започнала да скучае.
– Така, е съгласна съм, но сега предлагам да се върнем в двадесет и четвъртата година от новия ни век и по-точно в сезона на горещото и отвратително лято, откъдето и дойдохме, за да си допием джина с много лед и тоник. Ако си съгласна, прегърни ме и да скочим!
Джанино Даскалов
