Красивата стихия на морето! За нея няма сезони…
Този подбор представя седем румънски поети – George Bacovia, Ion Minulescu, Lucian Blaga, Mihai Beniuc, Ion Brad, Vasile Niculescu и Tiberiu Utan – чиито стихове разгръщат морето като пространство на памет, тишина, мит и вътрешна дълбочина. В превод на Огнян Стамболиев, текстовете събират различни поетични гласове, но всички носят една и съща стихия – морето като живо присъствие, което говори на човека.
СЕДЕМ РУМЪНСКИ ПОЕТИ ЗА МОРЕТО – румънска поезия в превод на Огнян Стамболиев
ДЖОРДЖЕ БАКОВИА /1881 – 1957/
НА БРЕГА
Мисъл горчива…
Отново сам.
Осиротели нощи.
Разнася аромати вятъра.
В скалите до морето е скрита флейта.
Дочувам стара песен:
– Имало някога…
Шумят вълните.
Очакване напрегнато.
Отново сам.
Песен на флейта,
Скрита в скалите.
ЙОН МИНУЛЕСКУ /1881 – 1944/
ЛЯТНА МОРСКА СКИЦА
В пристанището – нито кораб:
На хоризонта –
нито облак, ни платно!
От изобилието на Ориента зноен –
цветя, уханни плодове,
недоразказани истории
и болести коварни –
в пристанището нищо не пристига.
В пристанището – нито звук.
Но пък на сушата…
Да, в морето – тишината е дваж по глуха.
А на брега?
Замлъкнаха сирените на крановете.
Вълните не достигат вече вълнолома.
Хамалите заспали са. Миришат те
на йод и спирт.
Покой пристанището търси.
Будни са само фаровете.
/ Не знам защо горят?/
По Черното море като сибили нощни –
следи оставят те
и шепнат заговорнически
тихо:
„Отдавна чакаме те и вече губим сили,
а аргонавтите не идват тук!“
ЛУЧИАН БЛАГА /1895 – 1961/
КРАЙ МОРЕТО
Червени лози,
зелени лози задушават
къщите с ластарите си мощни
и жилави като пипала на октоподи,
хванали здраво плячката.
Току- що изгряло,
измива в морето
кръвта на стрелите си,
с които е проболо нощта,
тъй както звяр се пробожда.
Стоя на брега
сам –
душата ми е напуснала дома.
Изгубила се е някъде по пътя
и не може да се върне.
МИХАЙ БЕНЮК /1907 – 1988/
КИПИ ПОРЕТО
Брегът е вечно тих, морето все кипи:
във челюстите му проскърцват медузи,
раковини, раци.
Развява ситен пясък вятъра.
С любимата поглеждаме Луната –
тя чака астронавти във нощта.
А Понт Евскинос все бучи.
Овидий тук е бродил…
Кипи морето,
все смила с челюстите си медузи,
раковини, раци.
Сапунената гъба на вълните
измива стъпките ни върху пясъка на плажа.
За миг изгасва фарът,
а после светва
и по ръба на прилива
пристъпваме безшумно.
Луната осветява твоя пръстен.
Бог тъмен е това море.
Подобно звяр,
то ближе пръстите на нашите нозе.
Настръхнала от студ е козината му.
Сред пепелта на мрака
плуват измитите звезди,
с еднакви спомени,
блестящи, обли като бисери.
Усещам, че някаква невидима ръка
Повдига нависоко огнен щит.
В очакване на Слънцето –
брегът порозовява.
ЙОН БРАД /1921 – 2019/
В ИСТРИЯ
Сред камъните, в кладенците сухи
са се загнездили десетки векове.
Диханието на морето стига
до северната порта
на загиналата крепост.
По нея хлопам
и напразно чакам да ми се отвори.
Тук има само История и студ,
глинени амфори с изящни устни,
целувани от спомените,
още: капители,
прекършени колони .
все древни мъдреци,
които не желаят бъдещето
да предскажат.
Ухото си долепвам до вратата –
в агората се карат помежду си чайките.
Градът изчезва бавно под морето.
Понякога сънувам странен сън:
с тъга по Понт Евскинос,
със слънце от Елада,
с тракийски конници,
с победоносен змей,
очи обърнал от смъртта
към мен.
ВАСИЛЕ НИКУЛЕСКУ /1929 – 1990/
ЛАЗУРЕН БРЯГ
Разтворена книжка с картинки,
Детето опира в стъклото на влака
и весело вика:
„Вижте и вие, колко е хубав света,
мили приятели,
нека се радваме!“
И пеперуди, и зайчета, котката и кучето,
топката, и самолета, пумпала, барабана –
всички
полетяха като ято птици над цъфналия люляк,
над розите, небето позлатили,
стигнаха пейзажа с канарите от порфир,
прелетяха над тях,
изкачиха стълбите лазурни
над небето.
И ние, останалите пътници,
започнахме да се вглеждаме един в друг
и да правим
повече
или по- малко –
същото!
ТИБЕРИУ УТАН /1939 – 1994/
РАНО В ЗОРИ
Морето бавно разстила
влажен поглед
под огъня на Луната.
Рано в зори –
ще го наметне пак.
Полегнал за малко
в рибарската лодка,
ще го развее вятърът,
щом се събуди.
От глъбините кристални
вече проблясват
малките раковини…
Още спим…
Пред отворената врата
Морето трепти като живо –
с развълнуваната си влага,
а тя иска да влезе в стаята,
да ни стопли.
Подбор и превод: Огнян Стамболиев
