Поетичният цикъл „Гол(г)ота“ на Цветелина Манова събира в себе си раната, светлината и онзи предел между човешкото и отвъдното, характерен за съвременната българска поезия. В тези стихотворения поетесата преминава през многофасетъчния поглед на света – от прашинката Космос до проклятието на пеперудата, от свалянето на бронежилетката пред другия до островите на блажените гори. Това са лирични теми, в които болката и надеждата се преплитат като два гласа на едно и също сърце, търсещо изгрев след разпятието.
ГОЛ(Г)ОТА – стихотворения на Цветелина Манова
МНОГОФАСЕТЪЧНО
Прашинка Космос
в хаоса
на многофасетъчно око :
цикада.
*
Рани ли те съдбовното
иди че му разправяй,
че нямаш място за стрелите му
в ребрата си.
*
Проклятието на пеперудата
Където и да иде,
мисълта ѝ е все в свещта.
ГОЛ(Г)ОТА
Да си свалиш бронежилетката пред някого.
Не просто дрехите.
Помня само, че над главата ми
никнеше трева
Не кървя за мъртвите –
те поне не остаряват,
не им капят косите,
не им хрущят костите,
не им падат ноктите.
Те поне ще си поспят по снимките,
ще се посмеят на наивния ни плач,
те ще са нечии бащи,
които никога не сме намразвали,
деца, с ръце от порцелан,
чиито пакости прощаваме.
Те ще изпият кафето,
ще запалят неизбежната цигара,
ще строшат бутилката в прозореца
и ще си тръгнат.
Да му мислят онези, които остават –
да дращят
имената им
в камъка.
ОСТРОВЪТ НА БЛАЖЕНИТЕ ГОРИ
Тя все още шепне името ти,
но наум. Все нещо трябва
да я защити от ужаса,
все нещо трябва
да сънува сънищата,
да приспива сенките,
да гаси пожарите ѝ.
Все някаква пощада,
да се вдигне като дим
(най-зверския дим,
пронизал облаците),
да лумне в погледите
на прокудени елени,
да долети на крилете
на ранени лястовици,
да лепне по раменете
на пилигрими от любов.
Кинжал да разпори гърлото
на целия този авалонски свят от прах,
на всичката му жлъчна бутафория
и да дочака изгрев,
да крещи в огледалото
сама познала себе си
в очите на далечна непозната
докато по прозорците
се стича пролет –
сепната
като ужасно закъсняло слънцe.
НЕ МИСЛИ ЗА РОЗОВ СЛОН
Йона, вече не вярвам в китове
и не скърбя за греховете
на Ниневия.
Сега стой и гледай как се попилявам.
И не мисли за розов слон,
мисли само как ще дойде утрото
и как далеч отвъд,
през девет планини в десета,
докато светът се разпада
на съставните си части,
ще бъде ден. Ден първи.
Ще тъпчем в стомаха си жаби и охлюви,
лангусти, гъши черен дроб и мъртви миди.
Докато бутилката с Dom Pérignon се взривява
преждевременно в ръцете ни
(защото и най-мъртвата природа оживява,
когато ръцете запламтят за галене).
Бъди кит. Плувай в тъмното.
Следвай русалки, риби, кораби,
потънали в призрачен сън
под световете.
Яж водорасли из изумрудени пасища
под сепнатия взор на морски крави.
Йона, не зная вече
ден ли е, нощ ли е, смърт ли е
и колко още буря ни остава.
Къде свършва небето, къде крещи земята ни
и кой хищен вятър ще ни понесе
с разперени криле към хоризонта.
Ще дойде утро. Под зора от кръв.
И ще посрещнем новото
с разтворени обятия.
Ако ръце не дойдат за прегръдка,
аз пак ще чакам –
за разпятие.
Цветелина Манова
