КОТКА – импресия на Николай Николов
Вървях под ръка с жена си по алеите на Морската градина. Бяхме облекли топли зимни дрехи и сега ги носехме в ръце защото въпреки ноемврийските облаци беше 20 градуса. Есента, като че ли се чудеше се чудеше дали да се развихри или да остави лятото да довърши годината. Тревата беше изумрудено зелена след жълтото и прашно лято.
Чувствах се като в ирландски парк, въпреки толкова познатите ми алеи, с които сме приятели от деца. Червени листа, нападали по земята, жълти багри сред зелените още и цъфнал Полигонум, напук на календара. Евонимуси разлистваха нетърпеливо нови листа , все едно пролетта е дошла, след дълга скучна зима.
Детският кът светеше празнично и бебета старша възраст празнуваха възможността да са навън, вместо да се втренчват в таблетите си. По ресторантите нямаше много клиенти, но още беше рано и вероятно щяха да се напълнят за вечеря.
*
Чух украинска реч и се загледах в семейството, облечено в доста простички евтини дрехи. Вървяха пред нас – баща, майка, момиче на 10 и момче на 18. Почувствах се неудобно в марковите си, последна мода дрехи. Там някъде „Братушките“ громяха фашистите по всички фронтове, хвърляха бомба след бомба върху детски градини и жилищни блокове, сирените виеха за въздушна тревога и душите на мъртвите летяха към създателя на тълпи, вече свободни от предразсъдъците и омразата, обременявали ги допреди секунди, загърбили пол, националност и възраст.
Огромната, добре смазана машина на военно-промишления комплекс бълваше нови бомби, дронове, ракети и милиарди долари за собствениците си, като че ли най-важното нещо на света беше да станат още по-богати от вчера. Заспиваха с най-чиста съвест за добре свършена работа, че са успели да защитят родината или нечия друга такава от врага.
Врагът също спеше спокойно в меките си постели от сатен и коприна, купени с печалбата от нечий отнет живот. Статистиката даваше данни кой изпреварва в производството на снаряди, какви нови бомби са измислени, свръхзвукови ракети и какво ли още не, с което да се гордее руският, палестинският, израелският, иранският… дори нашият мъничък, но толкова значим народ.
Доброто ми настроение се изпари.
*
Представих си мазното лице с рижата коса и белите петна на очите на негово величество американския президент, който всеки ден се хвалеше за колко милиарда е продал изтребители или ракети, колко е велик и колко е велика американската нация. Най-великата.
Московският великан нещо обясняваше, че всичко е под контрол и плановете за възстановяването на СССР и „Славянский мир“ вървят по график и още тази петилетка ще бъдат преизпълнени, благоденствието, отлагано 107 години вече настъпва и враговете на великия народ ще ридаят горко в разрушените си столици – Лондон Париж и други.
Оборотът днес беше 30 милиарда и всички печелят, освен тези, които са получили някаква малка част от инвестициите под формата на шрапнел, куршум или директно са били изпарени. Но и те печелят, защото влизат в пантеона на славата, където имената им ще бъдат славени, докато слънцето грее или земята се върти от благодарните потомци. Печелят и небесно царство. А то е най-ценно, веднага след това да дадеш животът си за родина. Че коя майка не би се гордяла?
*
Зъбите ми скърцаха и ръцете се свиваха в юмруци, жена ми загледа учудено и точно тогава видях една котка. Оранжева на бели ивици. Загладена, охранена, навирила опашка, нехаеща за нищо, което се случва по света. Пристъпяше наперено, извиваше гръбнак и мъркаше толкова оглушително, че дори аз я чух.
Украинците се приближиха към нея и момиченцето я погали. Котката отри глава в ръката на детето и даде ясен знак, че е готова за повече ласки.
Стоях около две минути и гледах грейналите лица на семейството, което се изреждаше да гали котката, а аз не знаех дали чакам ред за котката или прощавах на света заради сълзите, които пълнеха очите ми.
Отминахме хванати за ръце и отново видях невероятния ноемврийски ден, в който хората ходеха по къси ръкави, а котките даваха така нужната подкрепа на един онеправдан народ.
След 20 метра видях друга котка, която извиваше гръбнак, а малко по-нататък още една.
Осъзнах, че всъщност котките са много.
Николай Николов
