КУКУМЯВКАТА ЗОВЕ – Людмила Данова

Людмила Данова е сред най-активните гост редактори на списанието – откривател на нови таланти, поет с ярък глас и белетрист с усет към драматичния детайл. В днешната публикация представяме нейния разказ „Кукумявката зове“ – история, в която напрежението на нощта, предчувствието за беда и човешката съдба се преплитат в силен, емоционален сюжет. Текст, който напомня колко тънка е границата между страха, смелостта и спасението.

КУКУМЯВКАТА ЗОВЕ – разказ на Людмила Данова

Кукумявката тази вечер е тревожна. Чувам я както никой друг път. Кукумяка отсечено, високо, млъква, после пак виква в нощта… Кучета лаят накрай село, не и наблизо. Къде ли е кукумявката? Сякаш е точно над съседите. Ще взема да се мушна през комшулука да проверя.

Минавам, като гледам да не вдигам шум. Но резето е ръждясало и не успявам да отворя съвсем безшумно. Оглеждам се в двора на съседите. Нищо. Старата круша стърчи насред двора с клони, които сякаш са старчески ръце, целите във вени, изпъкнали по кожата, но устремени към небето.

Ето че в този момент чувам отново гласа на птицата. Тревожна е. Изведнъж обаче кръвта във вените ми замръзва. Вцепенявам се в мига, в който усещам нечие докосване по гърба.

– Що дириш тука, Поликсено, море? – съседката, в чийто двор съм, баба Стойна, се е промъкнала съвсем тихо зад мен. И сега нейният глас ме връща към реалността и това е придружено с облекчение. Постепенно смръзналата се кръв по артериите ми се раздвижва.

– Оф, бабо Стойне, изкара ми акъла… Не чуеш ли? Кукумявката. Тревожна е.

– Чуем, чедо, чуем, ама не е тука, некъде къде Койна ше да е. От нийнио двор лаят псетата.

Кръвта отново потича във вените ми нормално, но в главата ми мислите забързват стремглаво и картините се сменят често. Преди дни Койна роди – трето. Бабичките, дето ѝ знаят гайлето, се кръстят и се молят Бог да ѝ даде сили, че всичко тегне на ръцете на Койна. Нейният Милчо – само името му мило. Ни работа подхваща, ни дом гледа. Само чашката види. Колко пъти комшиите прибират децата и жена му – като се напие, ги гони със сатъра.

– Бабо Стойне, да идем да видим, а? Знаеш го Милчо. Да не стори нещо на жената. Лехуса е – казвам на бабата.

– Да идем, Поликсено, ама я съм бавна, трудно одим… Доде се затътра… Я ти иди напреде и виж що става.

Тръгвам. А точно в този момент и кукумявката изпищява. Някак неистово, пронизващо, гласът ѝ се извива нагоре, нагоре, сякаш иска до Бога да стигне. После заглъхва. Не се чува вече. Забързвам. Нещо се свива в мен, в стомаха ми, след този последен писък на птицата. Ръцете ми изстиват. Буцата в корема почва да расте. После да се надига. Засяда в гърдите ми. Тежестта ѝ сякаш тръгва нагоре, още нагоре. Спира се в гърлото и засяда там. Но като да е в краката ми, едва ги вдигам… А предчувствието за нещо лошо се настанява в сърцето ми.

– Поликсено, оти не одиш, що спираш? – баба Стойна се оказва по-бърза от мен. Настига ме.

– Не знам, бабо Стойне, нещо ми тежи на краката, едва ги вдигам…

– Тежи, чедо, тежи. Злото, де се усеща у въздухо, тежи млого…

В този момент кучетата започват да вият. Чуваме ги съвсем наблизо. Баба Стойна е права. От двора на Койна иде всичко.

– Нещо става, Поликсено, давай да бръзаме и дай Боже лошо да нема – баба Стойна тръгва пред мен, подпирайки се на тояжката си.

Аз я следвам, но тежестта в нозете ми ме дърпа надолу и трябва да полагам неимоверни усилия да не изоставам.

Стигаме до къщата на Койна. Дървена ограда с пробити тук-там тараби огражда двора. Ниска портичка, която сега зее отворена и откачена от едната панта, ни посреща сякаш с изкривена от ужас уста. Кучетата са вързани, вият, но не като преди малко, а сякаш безнадеждно… Луната свети току над тях. Оглеждам се. Нищо. Ни се чува, ни се вижда. Дворът е пуст. Дръвникът е досами прага на къщата, но брадвата не е върху него. Вратата зее отворена, тихо е. Изведнъж от покрива се разнася писък. Кукумявката изпищява с всичка сила, тревожна, после замлъква. Кучетата също и настава тежка тишина, която сякаш като каменна стена увисва във въздуха пред нас.

– Бабо Стойне, що да правиме? Да влеземе ли? – рекох, а бабичката вдига ръка и се прекръства.

– Дошли сме, че улезнеме. Пияницата може и да е забравил да затвори вратата, ама нека сме сигурни, че сите са добре. Дай да се крепя за тебе, Поликсено, че ме не държат нозете.

Баба Стойна тръгва към входа на къщичката. Подпира се на тояжката с едната ръка, а с другата се държи за мен. Двете заедно стигаме прага. Вътре мъждука светлина от печката и луната – пълна и огромна, сякаш е надникнала през прозореца. Успяваме да различим фигурата на пода – паднал възнак Милчо до леглото на двете по-големи деца, а под него стърчи дръжката на… брадвата. Койна трепери до люлката на бебето и звук не издава. Само като ни вижда, се стрелва към бабата и казва:

– Убих го, бабо Стойне, съсекох го… Иначе щеше да ми погуби децата… Изтръгнах секирата, де беше понесъл да ни сече, и го убих…

– Нема нищо, Койне, нема нищо. Ние видохме как он улете с топоро, чедо. Нали псетата лаеха и кукумявката пищеше, та с Поликсена се чудехме що става и дойдохме баш кога Милчо падна връз брадвата… Оно на пияна глава стават тия работи. Кажи, Поликсено, бабе, така беше. Не бой се, Койне. Ние видохме сичко. Дума нема да се чуе друга.

– Да, така е – казвам, а тежката буца в гърлото ми се откъртва и пада в тъмното пред мен.

В този миг кукумявката надава вик – обичайния, дето обажда за умряло. Кучетата млъкват и нощта продължава да се разстила над света…

Людмила Данова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *