В стихотворенията на Даниела Виткова детският свят оживява с лекота, усмивка и онзи естествен ритъм, който кара малките читатели да се чувстват разбрани и поканени в игра. Тя говори на децата така, както само истинският детски поет умее – с доверие, с въображение и с топлина, която превръща всяка рима в приключение. Виткова насърчава малките читатели да откриват радостта от книгите, да вярват в чудесата на думите и да растат, докато четат.
По повод 1 юни – Деня на детето – представяме за първи път нейни стихотворения в „Картини с думи и багри“. Даниела Виткова е нов автор в списанието и се надяваме, че ще заеме трайно място сред творците, които говорят на младите читатели с обич и въображение.
НЕ Е ТРУДНО – стихотворения за деца на Даниела Виткова
КАЗВАМ ВИ, ЧЕ НЕ Е ТРУДНО…
Всяка вечер гледам кака –
с книга ляга си в кревата.
Нямат никакви картини,
някои са пък във рими.
Все чете, дори не чува,
сякаш някъде пътува…
Да играе с мен отказва.
“Утре вечер!” – все ми казва.
Скучно ми е вече с нея!
Нямам никаква идея
как от навика й лош
да чете до посреднощ
аз от раз да я отуча,
край да има тази скука!
Сетих се! Направих план.
Там, на нашия таван
до една ще отнеса и скрия
всяка нейна важна книга.
Днес съм в къщи сам-сама,
няма никой у дома
и под мишница по две, по три
под панера там ги скрих.
Ала всеки пъклен план
има си „опашка“, знам.
Пръсна ми от страх сърцето –
хлопнало зад мен резето!
Плаках, виках и от страх, умора,
там заспала съм на пода
насред планина от книги…
Спря една до мен, във рими.
Тихо страниците си отвори
и със глас ми заговори:
„Дай ръка, ела със мен,
приказки да почетем.
Куп вълшебства ще ти дам,
няма да скучаеш грам!
Може даже без картинки,
в тях да видиш и цветя, калинки,
и принцеси, и джуджета,
и Снежанка как им шета.
Как превръща се в каляска
тиквата, а Пепеляшка –
мила, кротка и работна –
свойта стъклена пантофка
от сърце ще ти дари.
Стига спа, сега стани!
Всички приказки да прочетем!
Хайде, идваш ли със мен?“
В миг отвън дочу се глъч
и огря ме слънчев лъч.
Мама, татко и до него кака
втурнаха се през вратата.
Гледат – тяхното дете
книжка мъничка чете.
Кака викна: „Оле… стига!
Грабнала е мойта книга!“
„И чете!“ – допълни татко –
моето мъниче сладко!“
Оттогава вярвам в чудо!
Казвам ви, че не е трудно
на игрите си да кажеш „Стига!“
и да ги редуваш… с книга!
ПРЪСТИТЕ НА РЪКАТА
Палец, показалец, среден,
безимен, малък – общо пет!
Научих имената им и ето –
без грешка ги броя подред!
Палецът не е висок, но важен!
Нагоре вдигнат, означава „да“!
До него сочи смело показалец:
„Внимавай – казва – чака те беда!“
В средата между тях се извисява
средният – по ръст е най–голям!
Четвъртият, горкият, име няма…
Безимен е и… малко мързелан.
А петото, наричат го кутрѐ.
И непослушко май ще се окаже.
В нослето ми понякога се вре…
Ах, май с мъмрене ще го накажа!
Забавно е със тях да си играя.
И даже смятам си задачки с тях.
Ето, отговорът вече зная –
десет прави пет плюс пет!!
КЪДЕ ЖИВЕЕ ДЕТСТВОТО?
Детството къде живее?
И има ли си къща?
Забравено ли е, къде е?
И може ли… да се завръща?
С мъничките си крачета
по алеята прохожда в парка
и с глас звънлив се смее
щом гост в града е лунапарка.
На захарен памук прилича.
Бърбори все, не млъква!
Целувка безпричинна е!
На чаша мляко дъха.
С очи – светулки дяволити
под щръкналия къс бретон.
Уж малко е, а пък мечтите
са яхнали крилатия му кон!
Той с времето лети, лети,
над облачета – две кордели.
Понесло куфара с мечти,
отнася детството. Къде ли?
Навярно някъде далеч живее
или в забравен стар албум,
в куп снимки черно-бели,
и в спомена нахлул?
То скрито е добре в сърцето,
ведно със куфара с вълшебства.
Открий ключалката с ключето,
живей отново свойто детство!

Даниела Виткова
Подбор: Людмила Данова
