ФИЛИП ЛАРКИН – ЕДНО СТРАННО ЯВЛЕНИЕ В АНГЛИЙСКАТА ПОЕЗИЯ
ПРЕДСТАВЯ КРИСТИН ДИМИТРОВА
Роден: 9 август 1922 г., Ковънтри, Англия
Починал 2 декември 1985 г., Кингстън ъпон Хъл, Англия
ЗА ФИЛИП ЛАРКИН
Филип Ларкин e сред любимите поети на съвременна Великобритания и водещият поет на поколението си, появило се по страниците на литературните издания след Втората световна война. Роден е в Ковънтри. Завършва колежа Сейнт Джон в Оксфорд. Работи на различни места, но цял живот едно и също – като библиотекар. Най-дълго се задържа в университета на Хъл и там е погребан, въпреки че му е отредена и почетна табела в „Ъгълът на поетите“ в Уестминстърското абатство.
През живота си публикува всичко на всичко четири стихосбирки: „Северният кораб“ (1945), „По-малко измаменият“ (1955), „Сватби по Петдесетница“ (1964) и „Високи прозорци“ (1974). Посмъртният му том „Събрани стихотворения“ от 1988 г. обаче съдържа 243 стихотворения и междувременно от писма и ръкописи продължават да излизат още. Пишел е много, но само малка част продукцията си е считал за достойна да излезе в книга.
Като тийнейджър написва пет романа и после ги унищожава.
След университета написва и две новели под дамския псевдоним Брюнет Колман, но за това става ясно едва през 1992 г. Текстовете са отпечатани чак през 2002 г. Първият му публикуван роман, „Джил“, излиза в издателство, по-известно с порнографската си продукция. Издателят обаче има проницателността да пита Ларкин дали не пише и поезия. Младият автор отговаря утвърдително и резултатът от това е първата от четирите му стихосбирки. През 1945 г. Ларкин публикува трети роман, „Момиче през зимата“, но въпреки добрите отзиви не поема по този път. Или по-скоро не стига до края му, защото на няколко пъти по-нататък е почвал нови романи, но не ги е завършвал.
През 1984 г. е поканен да стане поет-лауреат, с други думи, придворен поет на Обединеното кралство, но той отказва. Ларкин е темерут, стеснителен, честен, безцеремонен и мрази превземките – подобна дворцова длъжност не му е по вкуса. На негово място издигат Тед Хюз. Филип Ларкин обаче повсеместно бива възприеман като „неофициалния поет-лауреат“.
*
С какво поезията на Ларкин успява да спечели искрените си привърженици? Тя е написана на много конкретен, трезв език, силно комуникативна е и се занимава с проблемите на обикновения човек, в чието всекидневие няма кой знае какви събития. Но под „обикновеното“ на Ларкин винаги прозира голямото, онтологичното. Без патос, без приповдигнатост, без призиви, без позьорство, без баналности за победата на човешкия дух и всичко онова, което романтиците преди него са ценяли, той успява да прониже читателя с истината за човешката ситуация. Да се изправи редом с него пред пределността на човешкия живот. Да покаже, че в сдържаността и иронията има повече достойнство, отколкото в лъжливата позлата.
Прави го по много труден начин – с десетостишия, римувани през два и три реда (abab cdecde), с прецизно редуване на точни и асонансни рими, с анжамбмани, които се спускат надолу през строфите в сложен синтаксис, с различни ритмични подходи към едва ли не всяко стихотворение. И накрая цялата тази сложност зазвучава с лекота.
Също като в живота.
Кристин Димитрова
ПОЕЗИЯ НА ФИЛИП ЛАРКИН
СЛЕДВАЩИЯТ, МОЛЯ
Нетърпеливо взрени в бъдещето, всички
превръщаме очакването си в привичка.
Все нещо много важно иде, приближава
и казваме си: „дотогава“,
и гледаме от стръмния си бряг с наслада
как се задава плавно славната армада
от обещания. Ала защо тъй бавно?
Не й се бърза, явно!
Така стоим, и стискаме в ръце стъблата
на огорчението. И макар в позлата
да грее този блян с изопнат такелаж,
макар да няма саботаж,
и носовата фигура със златни цици
да пори вятъра пред знаменца в редици,
фрегатата не хвърля котва, продължава
и бъдещето отминава.
На тези кораби разчитаме до края
да ни докарат рай, да си получим пая,
тъй дълго чакахме ги – жадни, недоспали,
но сме грешали:
Един-единствен кораб нас ни търси – с черни
платна, задърпал на буксир една безмерна,
безптича тишина. Зад кила му водата
ни диша, ни се мята.
КАРТОИГРАЧИТЕ
Ян ван Шопаар залита до вратата,
пикае в мрака. Вън се лее дъжд,
по селското шосе шурти могъщ,
а вътре Дърк Дръглейф пуфти с лулата,
припалва с въгленче и бълва пресни
кълбета дим. Дъртакът Хуйсплес хърка
край огъня. Там някой бира кърка,
замезва с хек и хъхри буйни песни
към пушената шунка с глас любовен.
Раздава Дърк. В беззвездния безкрай
над тях люлее клони лес вековен,
а долу в осветената хралупа
Ян пръдва, храчи, плясва дама купа.
Дъжд, вятър, огън! Таен скотски рай!
СВАТБИ ПО ПЕТДЕСЕТНИЦА
По Петдесетница да се измъкна
едва-едва дочаках.
Към два и десет в слънчевата събота
потегли бавно полупразен влакът.
Прозорците – свалени до един,
възглавниците парят. Нервността
изчезна, сякаш изличена бе
ведно с огради, пристан, магазин,
след туй – реката с бавна широта
се смеси с Линкъншърското небе.
В съня на жежко пладне се провряхме
сред селския покой.
Прекъсван често курс на юг държахме
край ферми, крави в слънчевия зной,
канали с мръсна пяна, поливалки.
Проблесна парник. Дълъг плет притича
насам-натам и мирис на треви
надви дъха на влакови седалки
до следващия град – нов и безличен,
след купчина изкормени коли.
В началото не схванах колко врява
от сватбите вдига
на всяка гара. Гледката додява,
щом погледът до сянката не стига.
Помислих си, че шумни пощальони
подхвърлят пратките и си подвикват
и пак отворих книгата, обаче
видях прически, токчета, помпони –
момичета в неясна мода вникнали,
с усмивки плахи и обувки лачени,
да ни изпращат с поглед удивен
от смътното откритие,
че пътят ни край тях през този ден
ще надживее тяхното събитие.
На следващата гара – пак свирни,
бащите пак с широките колани,
дебели майки с потни деколтета,
пайети, ръкавици и волани,
и чичото с пиянските псувни,
лилаво, мента, златно – цветовете,
с които грееха момичетата.
А от банкетни зали
и автобуси все така се стичаха
тълпи народ с костюми и воали.
Да, сватбите приключваха. И влакът
се пълнеше с венчани двойки – тръгваха
след всичките конфети и съвети,
а другите оставаха да чакат
с лица-огледала: деца се сръгваха,
бащите бяха цялостно обзети
от висшето нелепо постижение,
жените – просълзени,
споделяха щастливо погребение,
момичетата гледаха смутени
към идното пробождане сакрално,
опрели чантички в гърдите. Ето –
свободен пак след всички ритуали
пое към Лондон влакът триумфално
сред кълбеса от дим. Край нас полето
отстъпи на строежи, магистрали.
Захвърлят всички шапките и казват:
Как не умрях, не знам.
Потеглиха напред дузина сватби –
по двойки и загледани натам,
където вън прелитаха край нас
кина, игрища и топлоцентрали.
Не мислеха едни за други, нито
че вечно ще споделят този час,
а Лондон бе прострял навред квартали
напечени като поля със жито.
Натам вървяхме. Сгради почернели
и жп възли май
подсказваха, че общите ни цели,
слепени днес, вървят към своя край,
а аз се чудех занапред дали
промяната ще се всели с поука
все по-дълбока. Сетне изведнъж –
спирачки. Срив. Като че ли стрели
цял облак са изстреляни оттука,
а другаде ще паднат като дъжд.
ЗАПОЗНАХМЕ СЕ В КРАЯ НА ПАРТИТО
Запознахме се в края на партито
сред остатъци дънна мътилка
в мъртви чаши, но помня как каза ти:
„Виж – една недопита бутилка!“
И поехме през края на лятото –
все по-краткият ден бе унесен
в сини сенки, изстиващи с вятъра.
Ти подсети ме: „Има и есен“.
Да, за теб всичко празно и спряло
е случаен, нелеп епизод.
Оцелялото бие провала,
сякаш чака ни втори живот
след онази нощ там – и си вярвам,
че съм някак дори обновен.
Юни. Гостите. Празнична врява.
Само дето без мен.
НА ЧЕРКВА
Когато нямам други залъгалки,
пристъпвам вътре, хлопва се вратата,
в случайна черква – камък и седалки,
молитвеници, свещички. Цветята
повяхват след неделното служение.
В олтара – месинг. Малък спретнат орган.
Сред тишината гъста обикалям.
Без шапка вече, в знак на уважение
велосипедните си щипки свалям.
Докосвам стария иконостас.
По купола над мен ремонт ли виждам?
Защо? Все някой знае. Не и аз.
На аналоя – Библия. Зачитам
на глас два-три гнетящи стиха, сетне
завършвам с „Мир вам!“ Силният му звук
разкисква ехото. А сам се питам
дали си струваше да влизам тук.
Но все пак влязох. Всъщност доста пъти
го правя – и накрая съм смутен.
На храмовете идва им редът и
съвсем ще ги зарежем някой ден.
Какво тогава? Три ни запазете
за справки и културни посещения –
с икони, прибори за маслосвет,
останалите дайте на овцете.
Дали ще станат знак за лош късмет?
Дали ще идват нощем чудновати
жени за лек на своите деца?
Знахари ще берат ли билки святи?
Ще бродят ли в тях призрачни лица?
Известна сила пак ще поприсветне
из гатанки и притчи, уж случайни,
но суеверието ще отмине
тъй както вярата отмря, а сетне?
Трева, небе, зид каменен, къпини,
от ден на ден градеж все по-повреден
и по-невнятна цел. Но аз се питам
кой тук ще се разходи най-последен,
за да почувства стихналия ритъм?
Любител на колони и фронтони?
Или маниакален антиквар,
надушил неизровено пособие,
или пък фен на коледни канони,
или пък мое бъдещо подобие –
разсеяно, невежо и наясно,
че цялата духовна киша вече
я няма тук, но колко ефикасно
самото строго място ме въвлече
в обредните дела през вековете,
предимно свързани с раздяла днес:
годежи, кръщенета, смърт. Ей на,
не виждам смисъл в тях, но разберете,
обичам тази душна тишина.
Надежден дом върху земя надеждна –
тук всичките ни мании се вливат
да облекат съдбовните одежди.
Такива нужди просто не заспиват:
все някой някъде усеща глад
да бъде по-надежден, по-сериозен,
и този глад щом тука доведе го,
човек се преизпълва с мъдър хлад,
макар и зарад мъртвите под него.
ДЪРВЕТАТА
Разлистват се дърветата сега
и сякаш мълчаливо разговарят;
спокойни, пъпките им се разтварят.
Зеленината също е тъга.
Дали те всяка пролет се прераждат,
а ние остаряваме? Едва ли.
Възкръсващите нови ритуали
годишни пръстени към тях принаждат.
Ала дървото явно е готово
да се разлиства буйно всеки май.
Шепти: на миналото слагай край,
започвай пак – отново и отново.
Филип Ларкин
Подбор и превод от английски: Кристин Димитрова
Текстът получава награда за превод от Съюза на преводачите в България за 2025 г. – бел. ред. от 01.10.2025 г.
