КРАЕВЕДКАТА – разказ на Планимир Петров
Дошла в селото една засукана мадама да проучи историята на селището. Жените в кметството я огледали претенциозно и си казали наум: „Аха! От големия град, от голямото журналистическо „Добрутро” ще да е!… Такава жена и мъж-великан поваля в леглото, и къща на два ката подпалва!” А кметицата нямала време да се впечатли от шикозната й визия, защото се изправила пред трудния въпрос: къде да я настани? Нямало хотел в селото, добре познавала своите селски гласоподавателки – никоя нямало да приеме самотна, необвързана градска жена, защото всяка ревниво пазела целомъдрието на мъжа и дома си.
И решила кметицата да изпрати Краеведката на най-сигурното и удобно място – къщата на бай Кольо Петела. Всички знаели, че той е най-големият занисия и мераклия на младите жени, но в къщи, пред жена си, баба Мита, не смеел с весело око чужда жена да погледне. Защото, говорело се в селото, че заради такива „разголени”, улични погледи, тя го налагала яко не само с точилката, но и с кобилицата.
***
Посрещнали гостенката, както се полага с голямо внимание. Бабата – с две ококорени заради хубостта й очи, дядото, скришом, с половин око. А малките му мустачки настръхнали като на котарак пред сватба на покрив. Седнали да вечерят. И понеже баба Мита от уличната порта усетила, че жената е отворена и приказлива като нея, веднага повела дълъг разговор за началото на нейното житие-битие:
– Как се казваш?
– Дойна.
– На коя от бабите си кръстена? На мъжката или на женската?
– На кравата! Защото след раждането ми и тя започнала повече мляко да дава.
– На кравата ли!? Каква крава? Да бях умряла, нямаше да зная, че имало и такова кръщение… А баща ти…
– Татко не бил съгласен, но мама като му се озъбила… млъкнал. Отстъпил.
– Глей ти, каква съдба! – сетила се стопанката по някое време, след като най-после удостоила с поглед мълчаливия си съпруг на масата. – Че то и моя Кольо има нещо подобно и много интересно съвпадение преди раждането си…
– Тъй ли? – усмихнала се гостенката с най-чаровната си усмивка, обърнала се към стопанина, а той, като я погледнал пак през рамо, „на верев”, още по-ниско свел глава. – Кажи, бабо, кажи, какво интересно…
– Ами-и… когато майка му била трудна с него… предния ден връзвала доматите в градината на коловете. Когато стигнала до най-високия, до най-дебелия кол, тогава започнали и родилните й мъки… Нали така, Кольо!
– Не знам… не помня – отговорил машинално бай Кольо, зает със своите нахални „голи” мисли, относно младостта и красотата на гостенката.
– Че какво, какво общо има това… разсмяла се гостенката – връзването на доматите с раждането?
– Как какво? – прекъснала смеха й баба Мита. – Общото е… големия кол! Имало нещо съдбовно, че точно тогава той започнал да се ражда…
– Кой? Кола ли? – засякла я отново Дойна, която още не можела да осмисли ситуацията от спомена на баба Мита.
– Ама ти май не ме слушаш! Не кола, а ей тоя тапунгер започнал да се ражда… Затова майка му го кръстила Кольо, на името на кола значи.
Гостенката пак се засмяла, но бързо прибрала смеха си и казала:
– Интересно семейно предание! Ама ти, бабо Мито… да не ме занасяш?
– Никаква занисия, дъще… Казвам ти самата истина, както съм я чула от майка му, лека й пръст. А има и друго интересно съвпадение като доказателство.
– Какво…
– Там, където в градината е бил побит високия и дебел кол за връзване на доматения стрък, точно там най-едри домати се раждат от оня рожден ден на моя човек, та до ден днешен… Нали, Кольо!
– Така е! – потвърдил разсеяно стопанинът, все още в плен на женската младост и красота на педя от него, която сякаш го хипнотизирала. И добавил машинално: – Това го знае цялото село…
– Затова лятно време, – продължила своя разказ домакинята, – когато жените минават по нашата улица и надничат пред мрежестата ограда, ми викат: „Откъсни ми, Мито, от доматите на Кольовия корен, от дебелия му кол, че мно-о-го са вкусни!” Затова казах одеве, дъще, че с моя Кольо имате долу-горе обща съдба за кръщенията си.
След вечерята баба Мита куцук-муцук се качила по дървените стълбите на втория етаж на къщата, за да покаже стаята на гостенката. Приготвила й леглото с чистите чаршафи и там дълго си говорили.
***
В тази история липсват подробности за двете седмици, за да стигне тя по-бързо до последния ден на раздялата. В историческата утрин, когато баба Мита и дълбоко замисленият й и кротък съпруг чакали Краеведката да слезе за отдавна приготвената закуска, стопанката не издържала на чакането.
Прегърбена, като се придържала с две ръце по парапета на външната стълба, се качила на горния кат, лично да покани жената на масата. Нали си била в своята територия, влязла без да чука в гостната стая. И от пръв поглед се хванала за главата: „Леле, мале!” Разтреперила се, краката й омекнали, но онемяла и изплашена, заслизала шумно по стълбите, чак тогава се развикала:
– Кольо-о-о!… Ела бързо!… Нещо е станало… жената горе… Кольо-о-о!
– Какво жената! – посрещнал я бай Кольо, както винаги тих, кротък и вглъбен в мислите си. При други обстоятелства жена му веднага би забелязала щръкналите му мустачки като наежен таралеж, но сега тя била заета с тревогата си:
– Бързо… горе… Жената лежи гола… на отворен прозорец… Ами ако е умряла!?… Ако някой през прозореца…
– Спокойно, жено! – бавел се нарочно бай Кольо. – За какъв убиец бълнуваш? Нали тупурдията щеше да ни разбуди! Не си ли чувала, че модерните жени по градовете, така голи си спят?…
А в това време Краеведката, събудена от гласовете им, щастлива и усмихната, с лека и грациозна стъпка, се появила на горната площадка и доста театрално попитала:
– Какво става?… Вие… защо сте така… изплашени?… Успала съм се…
Влезли в кухнята, стопанката, още трепереща и объркана, затоплила млякото за попарата и все така мълчалива, седнала на стола си. Умът й сякаш блокирал, не знаела какво да попита, как разговор да подхване.
А бай Кольо, все така мълчаливо загледан пред себе си, едва забележимо се подсмихвал под мустак и телепатически „разговарял” с жена си: „Дърта лисица си!… От петдесет години ме дебнеш да ме хванеш… Откажи се!… Да беше подушила онова шише с ракията под кревата… с краставичката вътре, с което черпим най-скъпите си гости… сигурно щеше да се сетиш и да вдигнеш на крак махалата!…”
Планимир Петров
