НЕСТИНАРКА – разказ на Цонка Великова
– Малка съм била! Малка съм била! Ще види той кой е малък! Ще му покажа аз на него! Ще види той какво може Фъстъчето! Ще види… – заканвала се девойката, докато прекосявала тичешком улицата и бършела сълзите си.
От прозореца на къщата, чиято врата тя току-що захлопнала, след нея гледал млад мъж, а сърцето му така блъскало, че чак щяло да пропука ребрата.
През следващите дни и седмици, кога на глас, кога наум, девойката продължавала да се заканва:
– Ще види той кой е малък! Ще види!
Ще му покажа аз на него! Ще види, ще види, ще…
Младият мъж бил в спомените ╒ още от най-ранно детство. Всъщност спомените и́ били оттогава, откогато него го имало в тях.
Семействата им, освен съседи, били и много близки, затова като момче майка му често го пращала да занесе или вземе нещо от нейната майка.
И всеки път, когато идвал, я погалвал по главичката или я щипвал по бузката и казвал:
– Здравей, Фъстъче!
Понякога я вземал на раменете си и препускал с нея през двора или по улицата.
Щастлива да гледа отвисоко, тя се заливала от смях. Когато поотраснала, тя тичала с поръчки между къщите. А той, като я видел, все така я погалвал по главата, дръпвал плитката и́ или я щипвал по бузата и казвал:
– Здравей, Фъстъче!
И така било, докато отишъл в казармата, а после и в града, да се доизучи. Продължило и като станал учител в селото.
Довел си невяста, родило им се момченце, а девойката, тогава вече поизраснало момиче, често отивала да му се порадва. Понякога се налагало и да го бави. Но тъкмо когато детето прохождало, невястата на учителя починала.
Младият мъж се стопил. Очите му потъмнели. Ходел като сянка с приведени рамене, влачел крака и сякаш се бил изгубил.
Отначало за детенцето се грижела майката на учителя, а след като и тя се споминала, това вършели жените от съседните къщи.
Най-често, нали били и най-близки – майката на девойката и тя самата.
Когото идвал за синчето си, учителят отдалеч чувал звънкия му смях. Понякога заварвал детето да спи в скута на девойката или да се опитва да приглася на песните, които му пеела. Като виждал колко е щастливо с нея осиротялото му дете, я погалвал по главата и казвал:
– Благодаря ти, Фъстъче!
По това време върлинестото и́ като на недохранено момче тяло започнало да придобива женственост. Гръдта и́ наедрявала.
Острият и́ детски поглед се изпълнил с женска дълбочина, топлина, мекота и копнеж за близост.
Скоро тя и момченцето започнали да го чакат у дома му. Ризите на учителя заблестели от белота, домът ставал все по-чист, подреден и уютен. На масата винаги имало прясна гозба. В очите на учителя се появил блясък, снагата му се изопнала, ходел с напористи крачки. Бързал, а напоследък даже се затичвал към дома си, но вече не заради детето, а за да види девойката. Тя го посрещала с грейнал поглед.
Не бързала да си тръгне. Разказвала какво е правило детето, докато него го е нямало. Какво е казало, какво е яло, колко дълго е спало. А той, за да я позадържи, по няколко пъти питал за същото. Смехът на тримата огласял къщата.
За да не издаде това, което не признавал и пред себе си, а и за да се наслаждава на близостта и́, учителят нарочно продължавал да се отнася с девойката, като да е все още малко момиченце. Когато си тръгвала, все така я погалвал, но вече позадържал ръка на главата и́:
– Много ти благодаря, Фъстъче. Какво
ли бих правил без теб? – казвал, а гласът му
треперел.
Но ето че един ден, когато понечил да я погали, тя отпуснала глава на гърдите му и се прилепила към него. Неволно посегнал да я прегърне, но се удържал. Спрял ръце на раменете и́. Вдишвал аромата на косите и́, усещал парещите и́ гърди и разтуптяното от очакване сърце.
Искал да се пропие с мига и да го запомни. Когато успял да събере сили, решително я отблъснал и сухо изрекъл:
– Малка си за това, дето си го наумила,
Фъстъче. Избий си го от главата!
Тя тичала засрамена към дома си и се заканвала. Той гледал след нея с болка и копнеж и се чудел какво да прави, след като се стигнало дотук.
За да я отдалечи, наел бавачка. Но скоро се чудел как той самият да изличи момичето от мислите си.
Нощем не мигвал. Размечтавал се и се обнадеждавал, че обичта му към нея не е невъзможна. Но какво толкова?
Какво толкова? Наистина бил по-възрастен, но само с осем-десет години. И ако тя… както той нея… защо пък да не може да… После осъмвал в мисли сам да се разубеждава:
– Нямам право! Не, нямам право! Пред очите ми израсна. Не е редно да я въвличам в изгорения си живот. На нея и́ е прилика такъв чист като нея. Не познал жена.
Минали месеци, през които всякак се стараел да я избягва. Премалявало му обаче, като си помислел, че тя прави същото. Но нали точно това бил поискал и от нея? Точно това!
*
Дошъл празникът на св. св. Константин и Елена. Вечерта девойката облякла под горните си дрехи везаната от майка и́ за първата и́ невестина нощ риза. Отишла на мегдана и потърсила с очи учителя. Не било трудно да го открие, понеже той вече бил впил жаден поглед в нея.
– Ей сега ще видиш ти! Ей сега ще видиш!
И докато нестинарите правели първи стъпки върху жаравата, а погледите на всички били вперени в тях, девойката незабелязано разпуснала косите си, събула се, свалила си дрехите и останала по везаната риза.
Разбутала хората, изскочила най-отпред, издърпала от една нестинарка иконата с ликовете на св. св. Константин и Елена и се спуснала по жарта.
– А-а-а – чул се викът на майка и́.
– Не-е-е! – чул се и гласът на учителя.
Затичала се право към него, без да отделя поглед от уплашените му очи. Той пристъпил напред, но тя се спуснала обратно назад. Стигнала края на жаравата и за втори път се люшнала към него. Той вече бил на ръба на жаравата и протягал към нея ръце.
Силите и́ стигнали дотук. Причерняло и́ и се олюляла. Преди да се свлече, усетила ръцете му да я грабват и да я изнасят от жарта. Повече нищо не помнела.
Когато дошла на себе си след дълги дни в несвяст, видяла като в мъгла учителя и малкото му момченце до леглото си.
– Какво става? – попитала.
Младият мъж преглъщал и едвам успявал да изрича:
– Ние дойдохме, дойдохме да те попитаме… да попитаме дали… дали…
– Дали искаш да ми станеш майка? – довършило звънкото гласче на момченцето.
Цонка Великова
