ПРОШКА – разказ на Димитър Драганов

Никога не съм имал мъдър и смирен поглед, извисен над случващите се неща в живота, и именно поради този факт се разпилях като натрошено стъкло след по-дългите и непоносими епизоди на болезнено съжителство със зловонието на черното страдание, в което оставаш сам и не успяваш да достигнеш жадуваната светлина в края на тунела, в чиято топла утроба ще се почувстваш обичан, уважаван и желан. Ще излъжа най-безцеремонно, ако точно тук и сега заявя, че през цялото си съзнателно съществуване съм бил непоклатим и непогрешим пазител на моралните ценности, брат на доброто и син на правдата. Не.

*               

Още от малък с грижливо прикрито удоволствие манипулирах изкусно собствените си родители, за да получа най-голямото и най-вкусно парче от храната на масата, най-новата, скъпа и лъскава играчка от витрините на магазините, а сляпото подчинение на изплашените си съученици завоювах с ежби и физически саморазправи. За мен не представляваше никаква трудност да бъда агресивен, арогантен и доминиращ, защото вкъщи татко ме обучаваше вещо и търпеливо да налагам мнението си на другите, да подлагам крак на добрите честни хора и да използвам умело всеки удобен момент, за да проявявам най-лошите, мрачни и всяващи страх черти от характера си. 

Той беше моят герой и аз обичах да му подражавам. Просто исках да съм като него. Със смесени чувства си спомням, че се възхищавах от все сърце на мощната му продължителна оригня, която изстрелваше изневиделица като някакъв странен, весел снаряд от устата си след всяка семейна вечеря, и тайничко се молех все някога да ме научи да правя това. Само веднъж се осмелих да го попитам дали ще може, при което получих равен и студен отговор, че трябва още много хляб да ям, докато стана достатъчно голям, за да издавам подобни на неговите мъжествени звуци. Повече така и не зададох този въпрос.  

*        

С течение на времето пораствах и за да провокирам недосегаемия интерес на татко, да се докажа веднъж завинаги и да спечеля тежката му любов, съблазних едно момиче от класа си, към което не изпитвах велики чувства и което в пределите на грубия си свят приемах по-скоро като симпатично биологично завоевание, отколкото като обект на дълбоко, интимно обожание. Бяхме едва на осемнадесет години – млади и объркани. Баща ми донякъде се впечатли, но впечатлението му продължи точно три дни и след това бързо преля във вечно пълни чаши с алкохол, а аз така силно се надявах да се доближа до отдалеченото ядро на неопитоменото му същество и да установя връзка с личността му, че забравих да се смея през сълзи с приятели, да копнея за пясък, море и любов и да пея неповторимата песен на днешния безценен ден.    

С глуповата наивност си фантазирах, че демонстрирам надмощие и смелост, когато с нея го направихме за пръв път и не използвахме подходящите предпазни средства. След девет месеца, следвайки елементарните закони на човешката природа, логично се озовахме в родилното отделение и вече бяхме трима. Имахме син, когото кръстихме Виктор. Бебето бе красиво и приличаше досущ на мен. Майка ми сияеше от радост, подскачаше навсякъде и цъфтеше като свежо пролетно цвете – ентусиазирана, преродена и окрилена.         

Моят идол от мъжки пол дори не отрази събитието и остана изцяло невъзмутим, мълчалив и безразличен в опустялата стая на самотния си дом затвор, когато го посетих, за да се напием по шаблон. Тогава съвсем се дистанцирах от мислите за наскоро родилата си съпруга и огромните отговорности около новия член на семейството, стоварили се на плещите ми. За сметка на това се фокусирах върху задоволяващия първичните ми инстинкти пиянски момент, доколкото бе възможно да го сторя с размътената си от значителното количество поет алкохол глава. 

*

Лицата ни изглеждаха малки и жалки в противното си състояние на фиктивно отчаяние – и аз чудесно усещах отблъскващия ни облик. По олющените жълтеникави стени на помещението пълзеше като внушително, застрашително влечуго осезаема студенина и дистанция, която като че ли не можеше да бъде скъсена дори и с най-преданата отдаденост на вселената. Изпод мазната и избеляла блуза на баща ми личаха нелицеприятните контури на пъпна херния, набъбваща кротко напред, а червеният цвят на възпълните му бузи алармираше, че се е почерпил солидно още преди да го навестя. Покорилата ни тягостна тишина и до ден днешен звучи в ушите ми като писък на ударено с прашка врабче. Предполагам, че ако някой ни наблюдаваше отстрани, сигурно щеше да си каже наум, че ние сме двама напълно непознати души, чакащи самолет на опразнено летище в най-късните часове на нощта.  

*

След три години на летището останах само аз. Чернодробната цироза продаде еднопосочен билет на другия пътник към безкрайните небесни селения, меки като балдахинови възглавници, неуловими, невероятни и необятни. Татко се обърна, погледна ме право в очите, помаха ми с ръка за сбогом и си замина, оставяйки след себе си забележителни следи, печален водопад от сълзи и бурен океан от всевъзможни спомени.

Обидих му се, както когато бях малък, защото никога не ме научи да плувам през някое от знойните лета, въпреки че многократно на нашите семейни почивки го умолявах да влезем във водата, да се забавляваме и да прекараме малко време заедно. Не го пожела, но сега внезапно ме хвърли с неудържима ярост във вилнеещото море, готово да ме погълне и унищожи в злокобните си тъмнини под свъсените очи на пепелявите облаци. Борих се и усилията ми да се спася се увенчаха с успех, ала дори парещият пясък под тялото ми ми нашепваше, че оттук нататък оставам сам. Чувствах се обезверен, тъжен, ужасен и покосен, но стиснах зъби, за да не рухна пред майка си, която на погребението бе бледа като платно и уморена до краен предел. Най-нужен ѝ бях аз…

*

Въпреки всичко и всички, въпреки непреодолимата болка – дните, седмиците и месеците продължиха да летят стремително напред. С майка ми постепенно се прераждахме като феникси от пепелта и изграждахме от руините на миналото едно ново, спокойно и достойно настояще. Безсънните нощи намаляваха – положително, спасително обстоятелство – и макар да ни беше безкрайно трудно да се измъкнем от плаващите пясъци на скръбта, започнахме да си позволяваме да се завръщаме в динамиката на битието, благодарни, че притежаваме привилегията да се събуждаме сутрин, да дишаме, обичаме, работим, функционираме и комуникираме. Обещахме си, загубили битката – да не губим и войната, но за мен прераждането се оказа добре гримирана илюзия.

Разрухата тепърва предстоеше…  

*

Връщам се назад във времето и страхът ме поглъща, както плътна мъгла се спуска над тих град, чиито обитатели рано сутрин поемат с вдъхновени сърца към работните си места, за да се трудят неуморно дотогава, докогато красивото залязващо слънце се разтопи в сиянието на западния хоризонт, за да отстъпи място на чудната и лека като перце на птиче нощ. Превръщам се в усмивките от онзи щастлив и свеж ден, споделен с обичната ми съпруга и седемгодишния ми син, внимателно разгръщам непокътнатите страници на насладата и взаимния копнеж, границите се преобръщат и потъвам сред бодрия смях на детето ми, нежното докосване на жена ми и безграничната ми любов към присъствието им в моето вчера, днес и утре.              

В една жежка августовска вечер се прибирахме с колата от традиционната ни едноседмична семейна почивка на морето, в прегръдката на което релаксирахме и забравяхме за умората и стреса, присъстващи неотлъчно в забързаното ни градско ежедневие. Чистите сини небеса ни ръкомахаха ведро и лъчезарно, птичките се състезаваха за небесна свобода, флиртуваха със среднощната прохлада и се надпяваха, напомняйки за хор на суетни старици. Автомобилът припкаше с пъргави боси крачета по нагорещения асфалт и като че ли разумната скорост, с която го управлявах, му придаваше вид на изтънчен джентълмен, отправящ се с танцова стъпка към дансинг в компанията на своята грациозна половинка. Имах чувството, че хармонията на безпорядъка, стиснал гърлата ни в железния си юмрук, представляваше точно това: свързаност, смисъл, топлина, семейство, път, залез.    

Навън природата се готвеше за сън.         

Нощта завладя света…        

*

Пътувахме. Виктор рисуваше, седнал на задната седалка, и си тананикаше неразбираема за нас песничка. С бащиното си сърце улавях приповдигнатия тон на гласчето му и сред нестройните звуци разпознавах цветната гордост на момчето, че тази година се научи да плува – нещо, което отдавна се опитваше да осъществи, но поради една или друга причина не го довеждаше до край. Когато двамата бяхме влезли в морето, го уверих, че няма от какво да се страхува, и станах свидетел как се отпусна леко, колебливо раздвижи слабичкото си тяло и се понесе по водата, която не след дълго започна да чувства като своя защитена територия. Съзерцавах плавните му движения и ме обливаше очарование, любувах се на приятното лятно ухание, целуващо и най-скритите кътчета на съзнанието ми – живеех истински…  

Обичах семейството си с цялото си същество и вътрешно бях преизпълнен с баланс, който се взриви, когато настъпи онзи вледеняващ кръвта ми момент, преобърнал света ми наопаки. Наложи се по най-лошия възможен начин да се уверя, че прави са тези, които казват, че животът е разтегливо, преходно понятие и светлина в мрачина, угасваща точно когато си на крачка от лелеяния покой, но за секунда – тъй светкавична и рязка – фасадата на надеждата рухва с гръм и трясък, под краката ти зейва бездънна пропаст и ти падаш и падаш в глъбините ѝ, забравил за своята първа мечта, която крепеше душата ти, когато в нея звучеше гласът на страданието, а диханието ти секва и отеква във всемира, разливайки се в удобната заблуда, че утре всичко ще бъде наред.          

*

Шофирах по пътя към дома и наблюдавах във величествената картина наоколо как ситният дъждец преминава в напориста градушка, която нетърпеливо затрака по повърхността на превозното средство. Небето се намръщи. Студен и силен вятър се изви над нас, спусна се към долините и заострените скали, надвиснали над реките в планините; обрули листата на дърветата, завъртя се и се олюля като пияница и прогони с грозен крясък уличните котки в импровизираните им скривалища под стълбите на къщи, блокове и читалища. Чистачките на колата свистяха и се напрягаха в опитите си да защитят предното стъкло от набезите на бурята, а аз са̀мо успях да изпитам за частица от секундата несигурност в шофьорските си умения, последвана от фаталния пирует на моя неодушевен приятел върху мократа асфалтова настилка.        

*

Преди безконечният блясък да оцвети улицата пред нас и да ни заслепи във финалния епизод на нашето съществуване, си представих как двамата с Виктор ритаме футболна топка на окосена зелена трева, наблизо майка му, облечена в ефирна бяла рокля, грижовно храни здраво, жизнено бебе – неговия брат – и бдително ни следи с любящите си сини очи. Подавам коженото кълбо на моето малко момче и в замяна получавам два реда перлени зъбки и възторжен звън на невинно детско гласче. Доволен, Вики се затичва към мен и ми подарява сърдечна прегръдка с думите: „Обичам те, тате!“.

Размечтах се играта ни да продължи, докато свят светува, ден денува и нощ нощува, но изведнъж дъждовните капки се разбягаха, погледът ми се проясни и проглушителен гръмовен трясък ме изтръгна от химеричния комфорт на розовите фантазии, връщайки ме към гибелната реалност, в която една секунда означава живот или смърт. Адският челен сблъсък със смъртта избухна в главата ми като хиляди атомни бомби и ме лиши от възможността да зърна за последно лицата на хората, които ме правиха щастлив и ми дадоха шанс да докажа, че обстоятелствата са добри оправдания, но промяната е по-скоро въпрос на избор. В заключителния катастрофален момент на разрушение и унищожение рецепторите ми за болка се изключиха, не чувствах нищо и сякаш станах по-лек от колибри, препускащо към царството на прекрасния огненочервен залез.

*

Тъмнината ме покри с пелерината си и развя къдравите си коси, за да ме плени и изправи пред допуснатите грешки, неволните грубости и пропуснатите благодарности в дълъг, тесен коридор, водещ към отговорите на най-трудните въпроси. Разгледах ги отблизо и същинско чудо е, че премреженият ми поглед получи шанс да затрепти за последен път под дузина светлини в просторна болнична стая. Притеснени за състоянието ми лекари в бели престилки сновяха напред-назад, влизаха и излизаха, общуваха напрегнато помежду си и разглеждаха изнемощялото ми тяло, за да вземат най-важното и правилно решение за нещо, което не можах да разбера. Вече нямаше болка.

И тъкмо преди да се изпъна като струна в последния си земен път, Виктор – или прощалната илюзия за него – се появи тихо и стъпките му бяха единственото, което ми подсказваше, че съм изживял живота си достойно, с цел, път и посока. Той седна на леглото до мен, целуна ме за сбогом и ми благодари, че преди да се научи да плува, го държах за ръка.

Димитър Драганов