„СРЕЩИ“ – ИЛИ СРЕЩИТЕ НА ИЛЮСТРАЦИЯТА С ТЕКСТА – откъси от книгата на Валентин Баров “Срещи”, илюстрирана от Калин Терзийски

Гледам олющената фотография. Той – приседнал на стола по чорбаджийски с опънати кръстосани глезени, с втъкнати длани в силяха, от който стърчи дръжка на кама.  А невястата – с гиздаво салтице, а на главата под фесчето гордо се показва наниз от начелника с пендарче.

* * *

Закрачих към чешмата по осветена от месечината пътека. Не бързах. Допушвах фаса от цигарата, която запалихме с агата. От фаса запалих друга. Така, направо от фаса  – нова цигара. Не го бях правил от войнишките години. Неловко се получи някак. Изгорих си пръстите. Лютият дим  ме задави. Спрях се, загледах Луната.

„Месечѝната“ ѝ викаше учителят. При такава месечина ти е страшно да имаш  среща. Дали ще е с човек, животно, вълк, вампир или самодива – страх ще е. Забавлявах се в себе си. Дали се забавлявах, или се криех от себе си… или пък се намирах? Още ме пареше огънчето от цигарата. Пареше не на пръстите, а в сърцето. Димът от фаса лютеше в гърлото и сълзи, но не от  дима, напираха в очите ми.

* * *

Ахал-Текинската порода е сред най-отличителните и необикновени породи в света. Аристократът на пустинята, както го наричат, има издължена и елегантна, но здрава конституция, дълго може да издържи без вода. Поради естествения си атлетизъм „Ахал-Теке“ е отличен състезателен кон в изпълнения на дълги разстояния, в обездка, прескачане с  препятствия, всестранна езда и издръжливост.  

Но не само заради срещата с конете ме вълнува тази сутрин. Конете са собственост на психолог и съпругата му – лекар психиатър.

Използват животните при терапия на  хора с психологични проблеми, деца с аутизъм, хора пребити от стреса на амбициите си, и други, обикновени ненормалници, които са решили, че обичат животните, докато не бъдат ритнати или ухапани поради неправилно изразената  си „обич“. Тогава любовта им към прекрасните животни тутакси се изпарява.  

*

В пристройка до конефермата, която е по скоро барака, живеят няколко момчета. Бараката те сами са си построили и оборудвали за що-годе нормален живот. Това са момчета на различна възраст и от раз-лични държави. Общото е, че ги свързват проблемите им и войната, която разкъса Югосла-вия преди 30 години.

Момчетата са зависими. Дрога, алкохол, хазарт. По-възрастните са ветерани от войната. Те са били от двете страни на фронтовата линия. Сърби срещу хървати.  Бошняци срещу всички. Войната е била еднаква за всички.  Ако не убиеш – ще бъдеш убит. Почти всички страдаха от  посттравматичен синдром, причинен им от ужасите на кланетата. Те бяха жертви на алкохола, хероина и коката. По-младите бяха смазани от модерната ужасяваща синтетика – непознати амфетамини, които на третия-четвъртия прием ги  оставят с изпържени мозъци, а странните гласове, който идват в добавка към хапчетата, рядко ги напускат. Повечето от младите бяха ИТ специалисти. 

* * *

През двора ни течеше планински родопски поток.

Над потока имаше стена от камъни, вадени от ниви и ливади от пет поколения. Бавно и методично. Два метра висока и 50 сантиметра широка. На пет поколения с камъните я бяха съградили. Тази ограда, дълга около километър, разделяше планинската ливада, а сигурно и съдби.

Погледнах по-надолу. Там, където сега е мостът на Аго Мечка. Беше го строил той не да разделя, а да събира.  

Туристите му казваха „Римския мост“. Брод за тия, дето няма как да минат и намерят своето уединение. Дал му бе Създателя на градежника: „… Време, в което да говориш  с Бога и да се вслушаш в ума и сърцето. Да сториш нещо, което да те кара да се не усещаш изолиран, пренебрегнат,  самотен и непотребен. Да не вдигаш дувари и да те не доближават другите, а да правиш мостове, по които хората да  се срещат и да се събират“.

Дал бе Бог уединението и за ония, другите, дето бяха останали в сянката на самотата. Да са неугрижени, а приобщени, минавайки по моста.

* * *

Зокич, читателю, е мой приятел от комуната. Специален приятел. Той е Доайенът в нея. Не! Не е лидер – той е като всички останали, но е доайен. Просто е на 59 години,  които суетно крие. Той е този, който храни момчетата. Готвач. 

Странна история има Зокич. Ако трябва да съм искрен  пред себе си – той самият е странна птица. Има собствено  мнение за всичко. Винаги е прав. Дори когато греши. Ни- кога не си признава грешките пред другите. Но!… Винаги  споделя прегрешенията си пред Бог и го моли за прошка  през деня за волните и неволните си грешки.  

Зокич е фин човек. Винаги е чист и поддържан. Да, разбира се, с дрехите „секънд хенд“, получени от Червения  кръст. И играе шах перфектно… Но да не започвам от средата. Ето ви една история… 

* * *

Попътувахме до Маринчовата чешма и спряхме да налеем водица. Пътят си е родопски. Завои, наклони. Трябва да спираш за почивки и облекчения. Спряхме. Пораз-кършихме се. Поклякахме, поставахме. Попихме водица. Ама помалце. Щото тя е лед студена. Като я налееш в шишето, само скреж дето не хваща. Бях оставил вратата на джипа отворена. Да се проветри. Застинахме и двамата, преди да се качим. На задната седалка се беше настанил малък мечок. Поне това беше първото ми впечатление. Кафяв. Рунтав, с жълто-зелени опулени очици.  

Не че липсват мечки в Родопите. Но това си беше едро каракачанско куче. Естествено е да се стъписаш. Лежеше  съвсем уверено на задната седалка и ни гледаше с поглед,  който казваше: от тука не слизам. „Караман“ обикновено е името на тези кучета по селата. Найден си бе избрал място на площадката пред механата и лежеше кротичко. Дето се казва – уморен, но доволен. Като  ме видя, че идвам, скочи и постави предните крака на раменете ми.

Вижте, аз съм около сто осемдесет и пет сантиметра висок. Това куче стоеше наравно с мен и ме облиза от ухо до ухо. Впървом се стъписах, но после го оставих да покаже признанието, че му принадлежа, а накрая отидох, та се умих.

На другия ден разведох Найден-Караман из селото да  разбера дали някой не го търси. По обяд ме срещна горският  лесничей и каза, че кучето било на дърводобивници. Направили катун, в който пре-живяваха, докато добиват дърва горе по Картъла. Завъдили и 5-6 кучета да ги пазят от мечки и вълци. Но на изравнителното плащане за дърводобива се скарали и изпотрепали. Вдигнали катуна, а кучетата  изоставили. 

Прибрах го вкъщи…

* * *

Едва различих силуета на дребничкия Стоян Рамаданов – Аго Мечка. Беше се подпрял с една ръка на дирека на портата и дишаше тежко и хрипливо. От къщата му до лечебницата са близо осем километра. Подмиших го и въпреки протестите му почти го внесох в стаята. Дадох му да пийне  водица и като се посвести, успя да изхрипти: 

– Докторе, хайванчето се отели, престара се и падна… обръща очите. Ще мре… 

Анамнезата беше достатъчна. Преведох си го. Кравата се беше отелила. Дала много коластра и беше изпаднала в хипокалцемична кома.

…Светлината на фаровете издигаше стена, минавайки през мъгливите долове, но след  половин час вече бяхме горе, до чешмата. Старчето до мен не спря да трепери. Мислех си кого първо ще свестявам –  него или кравата.  

Влязохме в полутъмния обор. Предположението, след тридесетгодишния ми стаж се оказа правилно.

Терапията не беше сложна, но понякога нещата се закучваха. След правилната доза инфузия на препарат с калций, магнезий и фосфор кравата облизва нос и изправя глава. Вирва уши. Това беше прогнозата, но въпреки максималната доза – не стана. Личеше, че се гевези. Погледнах Аго Мечка. Беше отпуснал ръце в безпомощност.   

– Аго, иди донеси една кофа студена вода – реших да  действам по-радикално и не толкова професионално.  

Това не се прави пред стопанина. За младите колеги го пиша. Старите го знаят. Старецът взе кофата и излезе от обора. Взех остена, подпрян на стената, и яко опасах два пъти по гърбината клетото животно. То скочи и отиде направо на яслата със сеното.

Когато старчето донесе кофата и видя, че кравата яде на яслата, изпусна кофата с водата и седна на прага на обора. После стана, та я прегърна през шията и се разрида като дете.  

– Майче, майче, какво щях да правя без тебе. Благодарско, докторе! Благодарско, сине! 

Текст: Валентин Баров

Илюстрации: Калин Терзийски

Из „Срещи“, автор Валентин Баров, изд. Gaiana, Русе, 2022