ПОЕТИЧНИ КАРТИНИ – поезия на Емануил Попдимитров

Роден на 23.10.1885 в село Груинци, Босилеградско

Починал на 23.05.1943 в София

ТРЕПЕРИ ЗЕМЯТА

Трепери земята
Трепери земята и вихър
безумен над нея лудей,
Балканите стенат, горите –
страхотно ги вихър люлей;

Ридае морето, лудува,
вълни като бесни бучат,
а в облак увити, сърдити
и зли боговете мълчат.

Но ние сме с тебе безгрижни,
нехайно безгрижни сме ний,
о, вихрите нас ни не плашат
ни морските бесни вълни!

Прегърнати гледаме двама
с усмивка тревогата зла:
любов е над нази разтлала
надежди и бели крила.

27.12.1904 г., Из “Юношески стихотворения”, 1911

ЛАУРА

Ти си като пъпка от кремова роза, Лаура…
О, роза през зимните нощи с виелици снежни и буря,
когато цветята цъфтят по стъклата,
и клонът безлистен трепери,
докоснах аз с кремова роза кристалните двери.

-Събуди се, небесна невясто заспала!

Аз леко преддвери докоснах… Ти леко подигна воала
и каза: – Как дълго те чаках!.. Задремах под
снежната буря.

-Твоя глас е виола Кремонска, Лаура.
Когато цветята цъфтят по стъклата
и клонът безлистен трепери,
на глуха виола Кремонска аз свиря под светлите двери.
Понесе се вихъра снежен… безмълвна ти спусна воала.
-Събуди се, небесна невесто заспала…

Из “Сънят на любовта”, 1912

МЪРТВАТА НЕВЯСТА

„Луната е кат плакала жена,
Из твоя склеп печална тя изплува”…

-Защо ти гледаш тихата луна?
Луната ме по гърлото целува.

„Кат сърпа на тридневната луна.
Изваяно е гърлото ти снежно.”

-Луната е като разплакана жена,
По мойто гърло ме целуна нежно.

„Челото ти е янтар мъртвоблед,
В саван си бял и влажен ти укрита”…

-У брачно було бяло съм увита.
Челото ми е янтар тих и свет;

Кога надявах бяло покривало
Луната бледна бе ми огледало…

„Луната е кат плакала жена!
Из твоя склеп печална тя изплува”.

-Защо ти гледаш бледната луна?
Луната ме по гърлото целува…

ЗМЕИЦА

На сърце ми си легнала ти, като люта земица…
Развържи ми ръцете, нозете, счупи ми оковите!
О, дай пак да размахна аз мъжка десница,
и в треви да излея, да стъпкам оковите.

Отвори на очите ми мъртвите клепки,
развържи, разтури ми магиите;
или пак превърни ме в жарава и пепел,
като прах ме развей по стихиите.

Не целувай ме жадно до кръв ти по устните,
не изсмуквай и сетния сок от сърцето ми;
аз съм станал веда, от живота напусната,
като свещи – сир восък – са жълти ръцете ми.

Отпусни ме да бягам от теб, самодивата!
Че не съм аз овчар, ни царят от замъка.
Та на змей ме превърна ти – до половината.
Виж ме – месо човешко съм, другото – камък е…

Развържи, разтури ми магиите,
че мъртвец ме оплака жив майка ми, клетата.
Че стои на колени невястата в нивите,
съжали се над малкото, виж го детето ми!

Не се радвай на техните сълзи, на моите,
че те чака възмездие тебе, жестоката!
Но не бягай, къде ме оставяш в усоите,
ах, без тебе, в ръце на съдбата – безоката!…

1933

ЗИМА

Скръбта спохожда там полята бранни,
от врани бавен орляк там прелита.
Там зимен сняг засипва тъмни рани:
скръбта в полята бял саван заплита.

Там пада сняг. Забравени навек
там мъртъвците в мрамор леденеят,
към родни край загледани далек.
Но пада сняг, и равнини немеят.

Мълчат села в безименни поляни,
прозъзват тихо ветрове сърдити.
-Каква, каква любов вий, черни врани,
възпявате под стрехите разбити?

сп. „Слънце”, г. 1, кн. 19-20 31 март 1920 г.

КАРТИНА

Тръбата млъкна.
Под утринното слънце звъннаха мухите.
Изнасят във легла в казармения двор,
лъщят от смазка пушки, остър нож блести
и чатка спусък. Тамо някъде гърмят
и хълмове повтарят сглъхналото ехо…
Но в миг проблясва друга в паметта картина:
над гумно извишени снопове пшеница,
скриптят кола; на сянка топъл сложен е обяд.
Стопанин рони клас, на длан зрънца отвява.
Туптят с копита морните коне. И ето:
оръдието тук превърнато на плуг,
на сърп е изкован стоманеният щик,
и сабята е свита в бляскава коса…

1932

Емануил Попдимитров