РАЗКАЗИТЕ НА ИВАН БЕЛЕВ – статия на Лъчезар Селяшки
ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ТЕМИ, ИДЕИ И ПОСЛАНИЯ
Дебютната книга на Иван Белев (1949 – 2004) „Инат за живот“ бе публикувана през 1997 г.
Отвъд територията на съществените характеристики, свързани с темите, идеите и посланията, тя е доказателство, че инат трябва не само за да оцеляваш в една сложна, бързо променяща се действителност, но и да отстояваш правото си на глас, на морална и етична позиция, да създаваш художествени творби, в които диалогът със съвремието има не само извисено хуманни, но и драматични интонации.
Четейки този прозаически сборник от осемнайсет разказа, ще усетим амплитудите на нравствените вълнения на едно чувствително сърце, посланията на един човек на духа, който търси отговори на важни екзистенциални въпроси.
*
„Инат за живот“ излъчва вдъхновен и благороден стремеж към художествено претворяване на доброто начало у човека; споделя не само съчувствие, не само разбиране на човешката участ, но и преду-преждение за пагубно нарушено равновесие. Защото има български села (като Гостун, родното място на Иван Белев), чийто жизнен ритъм постепенно и безвъзвратно гасне. Има неудържима миграция, забрава, самота, пустота и страдание; има надвиснало зло, подклаждано от безразличие и отказ от синовна грижовност; има изпитания, които трябва да се преодоляват – всеки ден, всеки час. Но има и инат за живот в душите на техните само на пръв поглед обикновени, „диви“ обитатели: „От години вече бере душа, милото, изтънява петалата, пред очите ни умира, горкото селце, но не се предава…“
*
Този цитат от разказа „Преоданци“ е свидетелство и за човешката участ на автора. Защото той завинаги ще остане преоданец. Само че не като онези бежанци, „ни селяни, ни граждани“, които в почивни и празнични дни се завръщат в родното си село, притихнало като в някакъв безначален и безкраен унес в югозападните гънки на Родопите, което „за едната грехотица е да го видиш в делничен ден как ей така, похлупено наопаки, ни шава, ни диша, сè едно някой гърджав болник“.
Иван Белев е съвсем друг преоданец, един носталгичен, неспокоен и загрижен възвращенец към родния дом (уви, напуснат завинаги от неговите свидни оби-татели), към чистотата и красотата на детството, към родовия корен, към света на неговото съкровено слово – колоритно, многозвучно, неподправено, завладяващо.
Със силата на това слово разказвачът се стреми да предпази от забрава, да съхрани и просветли един подложен на забрава и разруха български свят.
*
След голямата изселническа вълнà през 1959 г. по стръмните улички на Гостун безпрепятствено прииждат вълни от безпокойство и усещане за изоставеност и зло: „Оттука и лошотиите надойдоха, това завист що е не знаехме, а сега като тесто в нощви всеки ден помежду ни набъбва мрàзеш.“
*
Вместо да се пресели в някой град, както са направили повечето от жителите на Гостун, Иван Белев, след като завършва Института за културно-просветни кадри в Благоевград, поема пътя към Сатовча. И остана завинаги в това родопско село, започна работа като секретар на местното читалище, пусна здрави корени, построи си дом, посади овощни дръвчета, ожени се, отгледа двама сина.
Със своята вдъхновена и умела читалищна дейност той остави трайна следа в паметта на няколко поколения от Сатовча и района. Създаде с верен усет богата мрежа от контакти не само с читалищни, но и изобщо с културни дейци от Благоевградска област и от страната. Негова е заслугата за активизиране на театралното дело в Сатовча.
По време на работата му като читалищен секретар женската група за пеене „на високо“ към НЧ „Св.св. Кирил и Методий – 1926“, с. Сатовча, ръководена от талантливия учител по музика Илия Терзиев, достигна апогея на своето изпълнителско майсторство и популяризаторска работа у нас и в чужбина и заслужено през 1988 г. бе удостоена с престижната европейска награда „Хердер“.
Иван Белев бе инициатор на ежегодния културен празник в Сатовча под названието „Завръщане“.
*
В същото време, когато други негови напористи братя по перо атакуваха разни столични и провинциални редакции и издателства и се стремяха на всяка цена да бъдат забелязани и оценени от литературните велможи, музата на белетристиката дойде спонтанно и съдбовно в света на този селски младеж, примами го с хармонията от опияняващи картини, звуци и словесни багри. И наяве, и насън той усети, че душата му е населена със суровия, невероятно богат и красив първичен слог на майчиното слово, който с времето ще се превърне в първоизвор на неговата художествена дарба.
*
Усети, че това е дар по рождение – благословеният дар да разказва истории. Драматични и трагични, жизнерадостно пъстри и весели истории. Трябва само занапред добре да се вслушва в света около него и в своя вътрешен глас. И да записва. Но заедно с това бе необходимо да приеме истината, че успехът ще дойде след много работа над белия лист. По пътя към овладяване на тайните на разказваческото изкуство му помогнаха не само прочетените книги на бележити прозаици, не само доброжелателни приятели, но и театралната школовка в Благоевградския институт. Това личи от умението на Белев да изгражда жив, динамичен диалог.
Трудният път до издаването на първата му книга бе изпълнен с изпитания. Но същевременно този път на вътрешно обогатяване му даде възможност да постигне по-голяма художествена изразителност на словото.
*
Иван Белев в дебютната си книга „Инат за живот“ се придържа към реалистичната традиция в българския разказ. Обикновени хора от родопско село – такива са неговите герои. Този факт е свидетелство за народностния характер на Иван-Белевата проза. Никак не е трудно да се досетим защо заглавието на един от разказите – „Инат за живот“ – е изведено като заглавие на книгата. Инат и живот са ключови думи. Те задават параметъра на един от основните тематични кръгове и насочват вниманието на възприемателя към концепцията на сборника.
„Такъв е животът… Снощи изпращахме войник, утре – мъртвец! Животът е така – средèн“.
*
Думата живот е и лайтмотивът, който присъства устойчиво в архитектониката на Иван-Белевия разказ, озвучава развитието на сюжета, придава логика и динамизъм на художествената структура на текста, привнася особен колорит и усещане за категорията време в диалога или монолога: „Обърка се реда в живота, сине – казва с въздишка бащата на Цено. – От някоя година насам мира немам и все се чудя какво ще е това, дето куца на наш Гостун да е село като селата? Уж всичко е на мястото си, а нещо го няма, загубило се е. На акъла ми е, а не мога да отгатна… До оня ден. Ида си от Чучковата колиба, гледам селото отпреде голо-голеничко и ми просветна. Ето ти гатанката, Найдене. Няма детски пеленки… по чардаците и по просторите няма детски пеленки.“ Обикновена, но същевременно впечатляваща житейска философия: трябва да имаш инат за живот, да имаш „цел отпреж“.
Това е животът: непрестанно кръгово движение, непрестанно отминаване и завръщане – от рождение към смърт, от здравец към босилек, от смърт към нов живот. Заради детенцето в утробата на снаха си Райка дядо Найден е готов да отрече Бога, ако наследникът на рода не оцелее. Колкото и драматичен, житейски суров да е краят на разказа, все пак надделява безсмъртната човешка надежда: „Дръж се, Райке, дръж се, щерко, яка да си, чардаците да ми разсмееш с бели везани пелени, селото да ми разшениш с детенце.“ Забележете, дядо Найден не казва „сърцето да ми разшениш“, а „селото да ми разшениш“.
*
Такива са героите на Иван Белев – те имат ярко съзнание за родова памет, за родова принадлежност и отговорност пред общността, пред селото, в което са родени и израснали, защото то е за тях всичко – и живот, и смърт, и любов, и полет на духа, и човешко състрадание, и възмездие. Ето защо са особено чувствителни към неговата участ. То не бива да загине.
В него трябва да има живот, да има сватби и рождества.
*
Не случайно сборникът „Инат за живот“ се открива с разказа „Наследство“. Анекдотичното начало в него обагря с неподправен хумор и жизнерадост цялостния наратив. Но което е по-важно – още от този първи разказ се усеща инатът за живот у героите. Да си направиш изкуствено чене е признак, че ти се живее, че имаш воля да продължиш по житейския си път, въпреки тегобите на старостта: „Бре, като се белнаа тия ми ти забе, напълниа устата ми. Опнаа кожата на лицето ми и като га се подмладих, измених се.“ Подигравката, пронизала същността на житейската ситуация, старецът надделява с усмивка (минал през катарзиса на страданието, на обидата и срама) и с една жизнерадостна подкана „айде“: „Не! – повтори той – я едното чене ке го дам на Пенко, айде!“
Така започва книгата „Инат за живот“. А завършва в безвремието и безперспективността на един ослепял от снежния вихър зимен път и една застинала в светлия си бащински порив човешка фигура, паднала на колене – „жив паметник на забравата“.
*
„Пари за глед“ е разказ, в който ярко се наблюдава присъствието на екзистенциалната проблематика: прекъснатата нишка между родители и деца, алиенацията, самотата, съвсем естественото човешко желание за общуване, за привързаност и обич. Един обикновен селски човек, бивш пъдар – осемдесет и две годишният дядо Вангел – е останал сам-сами. Ето го в малката одая на своя дом, изважда сандъчето със снимки, задава си въпроса: „Оти не дохождат да ме пригледат щерките?“
Болният, самотен дядо Вангел взема решение: „Ей така, по една снимка и десет лева пари ще изпрати на децата си. Хем за спомен, хем и нещо да си купят. Немотия идва, от полза е и десет лева да имаш. „Парите – за здраве, а снимките – за глед“. Това е последното добро, което прави дядо Вангел, преди да изгуби всички посоки по своя битиен път. Не ни ли напомня този почти вдетинен старец за нашите дядовци, за нашите бащи? И как ние им се отблагодаряваме за техните грижи, за безмерната им всеотдайност и жертвоготовност?! Това е основният морално-етичен проблем, поставен в „Пари за глед“. И тук се съдържа хуманното послание на разказвача.
*
Между първия и последния разказ като пълноводна река тече Животът: кога суров и самотен, кога наситен с дъх на омайниче и тръпките на незабравена първа любов. Привлича вниманието на възприемателя и наситеният с философски размисли за човешката участ разказ „Вретеното“, който диалогизира с мита за трите орисници. Вслушваме се с интерес в репликите на шегаджиите (така наречените чивиджии), следим перипетиите в сюжета на „Дивотия“, в който динамиката на наратива е логично мотивиран от инстинкта за оцеляване, от извечния копнеж по обич и щастие, но и от терзанията на човешката душа. А разказът „Поличба“ е една от творбите, вдъхновени от житието-битието на село Сатовча. В него се долавя свежата струя на фолклора и реалистичната интерпретация на един познат, не само наш, но и балкански, и европейски морално-етичен проблем – животът в пространство, рамкирано от силуетите на църковна камбанария и минаре.
*
В разказите от дебютната книга на Иван Белев екзистенциалното начало, осмислено чрез художествено претворяване на въпросите за живота и смъртта, за отчуждението и самотата, за надеждата и покрусата, за порива към красота и надмогване на злото, за добротворчеството и изпитанията на съвестта, за вярата в непомръкващата сила на истинските човеш-ки ценности по своята същност е водещо и има концептуален характер.
На него се подчиняват сюжетът и конфликтността. Чрез него на преден план са изведени важните послания на автора.
Опозициите добро – зло, близко – далечно, красиво – грозно, раждане – смърт, страдание – възмогване и др. обогатяват художествената структура на разказите, стават изразители на общочовешки морални, етични и нравствени теми и проблеми. Така регионалното, родопското, време-пространството на действието (хронотопът) добиват много по-широк смисъл, художествена дълбочина и значение.
Инатът да си жив. Да преодоляваш силата на злото. Да си Човек.
*
През 2003 г. бе публикувана втората книга с разкази на Иван Белев, озаглавена „Дивотии“. Тя съдържа 19 разказа (три от тях са от предходния му сборник „Инат за живот“: „Наследство“, „Дивотия“ и „Пари за глед“) и е категорично свидетелство за успешното развитие на разказваческата дарба на автора, за стремежа му към още по-проникновено художествено отразяване на интересни и значими теми, мотиви и идеи.
Забелязва се и стремеж към циклизация, например при разказите „Наслед-ство“ и „Дивотия“.
Триптихът „Дивотия“ препраща към сполучливо избраното от автора заглавие на книгата. Конотацията на думата дивотия се изразява в преодоляване на нейното буквално значение и асоциативно привнасяне на значение, реализиращо се в контекста, свързано с бликащата в човека жизнена енергия, с динамиката на неговите копнежи, домогвания и душевни терзания, както и с игровото, комично начало, породено от конкретните житейски ситуации, в които волю-неволю попадат героите на разказите.
*
Широкият сюжетен спектър в творбите от двата сборника надхвърля равнището на битово ежедневното, а чрез екзистенциалната тематиката и идейността авторът достига до значими общочовешки послания. Разкази като „Инат за живот“, триптихът „Дивотия“, „Майка“, „Пътека“, „Проклятие“, „Куц Наско“ и „Гордост“ се отличават с впечатляваща художествена изразителност и ярко естетическо въздействие. Ето защо всеки един от тях е достоен да бъде включен в изискана антология на съвременния български къс разказ.
Тук трябва да се отбележи и по-голямото старание на разказвача Иван Белев при изграждане на сюжета, на портретната и психологическата характе-ристика на персонажите, на диалога и пейзажа. Стилът се отличава с богатство от изразни средства, с експресия на словото, с употребата на множество колоритни разговорни и диалектни думи, на уместни фразеологизми. Авторът притежава и дарбата да създава интересни неологизми, които придават допълнително автентично и привлекателно излъчване на слога.
*
Уви, преждевременната кончина на Иван Белев в самия край на 2004 г. отне възможността за по-нататъшно развитие на разказваческата му дарба, за дообогатяване на поетиката на неговите прозаически творби. Той остави недовършени разкази, както и нереализирана идея за по-обемно повествователно произведение. Но и това, с което ни дари като творческо наследство никак не е малко. Известна е истината, че талантът на един автор се доказва не чрез количеството на публикуваните произведения, а чрез тяхното качество, чрез тяхната автентичност.
Убеден съм, че разказите на Иван Белев притежават редица художествени достойнства.
Ето защо по повод 75-годишнината от рождението му и 20-годишнината от неговата кончина се стигна до идеята да се издаде томче събрани негови творби, озаглавено „Биле омайниче“. За да възкръсне от пепелта на забравата не само паметта за човека, но и за твореца Иван Белев. И за да си припомним в забързаното ежедневие колко важно е да имаме инат за живот. Но и да бъдем себе си.
Лъчезар Селяшки
