ЛИЦЕТО НА МЛАДОСТТА – хайбуни и ренсаку на Александра Ивойлова

ЛИЦЕТО НА МЛАДОСТТА

Петя Дубарова. Лицето на младостта. Изказала е това, за което всички поети пишат като за спомен. Описала го е в сегашно време. Със зрелостта си на мъдрец. Уловила го е отвътре, в самата му сърцевина. Уловила е тази първа младост, първа пролет – най-ефимерната. С пълни шепи е пила от нея. Щедро я е раздавала на другите.

Петя Дубарова има едно лице. Всички поети сменят лицата си. Нейното е все същото. Пролет и есен отминават. А тя е все така млада. Все така „огън на кръгове скрит е“ в очите й „с тежкия цвят на кафе“. Почти емблема. Казала е достатъчно. Сама е изрязала рамка на дните си. Дотук!
Петя, Петя, и тази пролет отминава …

Прецъфтяла вишна
На скършено клонче
пъпки

ВИСОКА ЛУНА

Нощта влиза
в моята стая –
с мрака си,
със светлината

Събудих се. Една светлина бе легнала на пода – същинска лунна пътека. Станах и се загледах навън. Луната – ярка, висока, смалена. Всъщност … Нали това са лъчите на слънцето. Слънцето, което преди часове потъна отвъд хоризонта. Слънцето залязва, за да превърне една мъртва планета в нощно светило. Отразява лъчите си, а тя ги препраща тук, до моето легло.

… И внезапно почувствах това, което толкова отдавна знам. Чудото на света! Какво богатство е! Как всичко пулсира в синхрон, в единна хармония. Всички приливи и отливи, всяко вдишване-издишване – от зрими към невидими пространства. Един полъх дори минава през безброй отражения. За да се върне от незнайни посоки; да продължи, умножен, в кръговрата …

Обзе ме възторг!

А не бих ли могла да живея така, с възторга си: листо потрепва от полъх на вятъра – частица от общото, частица от вечното? Какво скрива от погледа ми този възторг? Чудото на света …
Понякога една светлина минава през нас, за да прогледнем през себе си и да достигнем далече. Понякога една светлина превръща знанието ни в прозрение.
Отново се загледах навън.

Облаци Изчезна от моята стая лунната пътека

БЕЛИТЕ ПОЛЕТА

Новата година. По-стара е от старата. Натрупва разстояния. Далечност. Затова носи тъга.

Само децата са весели. Как звънят камбанките на шейната! Светът ще им разкрие чудесата си.

Възрастните знаят: идват други времена, чужди времена. Затова са измислили празниците. Тези кристални чаши, в които прелива шампанско. Да заглушат гласа на тъгата.

А старците? О, колко календари знаят те, колко откъснати листи! Те дори не тъгуват. За какво ли трябваше?

Вали, вали…
Достигат хоризонта
белите полета

ЮНСКИЯТ ДЪЖД, ренсаку

*
додето дочакам
зелен светофар –
дъждът

*
закапа дъжд
по пейките влюбени
кой да си тръгне

*
плисна дъжд
смях и викове
под старите кестени

*
порой
от слънцето ли
рукна

*
в кръг ни затваря
под стария кестен дъждът –
в прегръдка

*
далечна мълния
градът обърнат
в локвите

Александра Ивойлова