ПЕСЕНТА НА ЛЮБОВТА – стихотворения на Тодор Билчев

ДА ЧУЕШ ПЕТЕЛА

Защо ли тук създаден е живота?
Да трупа всеки, сякаш ще е вечен?
Уплашен да трепери за имота,
на смърт и той, когато е обречен?

Или да разбере, че няма твое?
Че всичко ражда се и заминава.
Не знае никой днес и утре кой е.
Животът е измислена държава.

Но и едно обрасло в бурен село,
в което хора вече не пристигат.
А в утрото, тържествено и смело,
за ставане петелът кукурига.

И нищо, че гласа му се не чува.
Наум животът песните си пее.
Но жив да си и тъй дори си струва.
Трева над гроба само зеленее.

17.01.2025 г. 17.57 ч. Антоновден, Обретеник

ИСКАНА ЛЮБОВ

И вървим по алеята още.
Бодро крачим с любов във сърцата.
Няма сила от нея по-мощна.
Мисля си само за красотата.

Влюбени, стари, бодри, красиви.
Кой ли със нас се би занимавал?
Всичко това с човек си отива.
Не. Красотата тука остава.

Хем ни спасява, а и ни учи.
В грозното даже блясък да видим.
Ето, отсреща те лае куче.
Нека при него с любов отидем.

И му погалим нежно главата.
Кучето спира, вече не лае.
Блесва за миг в окото сълзата.
Иска любов и песът отчаян.

17.01.2025 г. 19.19 ч. Антоновден, Обретеник

ОБЛЕЧЕНИТЕ В СЛЪНЦЕ

Олющи се от чакане дуварът.
Мазилката на къщата пропадна
в надеждата, единствен катинарът
нощта, че може да превърне в пладне.

Остана само кучето да вие,
на разума водата щом потече.
Не смогна във лъжата да се скрие
дори и най-коварното човече.

В улука кървава звезда изтече.
И огнен дъжд валеше ни в косите.
Не можеш педя да помръднеш вече,
в светулки щом превърнаха се дните.

И като тях ни нощите огряват.
А в тъмнина животът ни протича.
От себе си, когато се спасява,
човекът трябва слънце да облича.

20.01.2025 г. 19.19 ч., Русе

ВЕНЕЦ ОТ ТРЪНКИ

Небрани още, трънките синеят
на пухкавия сняг сред белотата.
Не виждам аз венецът трънен где е.
Не знам без тръни трънки на земята.

Врабец-че на трънката, обаче, кацна.
И с трънки своя земен глад засити.
Гладът венеца трънен ли надрасна
или е в тръни, що ядем, аз питам?

Но отговор едва ли ще получа.
Защото, че такива само дават
онези, гдето са благополучни.
А трънките… нормалните смущават.

Затуй и днес са още те небрани.
А чакахме ги толкова години.
Берачите на трънки стават рано.
Но днеска вече ги берат малцина.

И спят си другите. Не им и пука,
че този плод тъй скоро ще изчезне.
Венец от тръни щом е нищо тука,
човекът значи, че живее в бездна.

24.01.2925 г. 4.27 ч., Русе – започнато
24.01.2025 г. 17.17 ч., Обретеник – завършено

ПРЕЗ ШПИОНКАТА В ДУШАТА

Не спирам аз през нея да се взирам.
Тъга да търся, болка да намирам.
Но често там и любовта откривам.
От сълзи в мокра кърпа я завивам.

Че трябва жива аз да я опазя
от злобата и дивата омраза,
от безсърдечието във душите
и чиста да я пренеса през дните.

А туй успея ли аз да направя,
човека от смъртта ще го избавя.
Че само любовта и красотата
единствено са живи на земята.

25.01.2025 г. 5.55 ч., Обретеник

СТОПИРАНА ЛЮБОВ

Какво ли още трябва да изпитам?
И колко вино, тъжен, да изпия?
Любов какво е тука да опитам.
Щастлив, във нея тебе да открия.

Не знам. Но опитите аз не спирам.
И с виното сме вече като братя.
Живота даже може да стопирам,
целувка щом по него ми изпратиш.

Но не да продължим. Ще спрем тогава.
На „стоп” пътуват само неживели.
В любов животът ни ще продължава.
Че ний от него всичко сме видели.

25.01.2025 г. 17.17 ч., Обретеник

Тодор Билчев