КЪЩАТА – разказ на Джанино Даскалов
Двамата стояха край огъня в беззвездна нощ…
– Някои ще живеят като опитомени животни…дали селскостопански или домашни любимци и ще се радват на жалкото си съществуване…
– А другите – добави спътникът му – ще останем на свобода, за да подивеем…
– Знаеш ли, мисля, че някой нарочно сложи тези думи в главата ми!
– Може и да си прав, защото и на мен ми се е случвало, да изръся без причина някоя световна глупост.
За миг огънят игриво припламна и се отрази в очите на една дебела черна котка, скрита в тъмното кадифе на нощта.
Ако се запитате какво видя тя с перфектното си нощно зрение, отговорът е следният:
Догарящия огън, запален в позапуснатия, потънал в призрачни треви двор пред голяма мрачна къща. Огъня, на който предстоеше задачата да опече няколко ароматни шишчета от сланина и стар лук и застаналия до него младеж с цветна риза на някакви измислени цветя или по-скоро петна, който по всяка вероятност си говореше сам.
*
Тук е моментът да вмъкна, че младежът, всъщност беше моя милост.
За тези, които са ме забравили да напомня, че от няколко години се подвизавам на търговските кораби.
Част от тях са стари, а други – още по-стари. Корабен радист съм, макар, че длъжността ми е „Началник корабна радио-станция“. Началник на кого, питам се аз, защото никога не съм имал какъвто и да е подчинен. Явно, началник съм на радиостанцията. Всъщност може да се каже, че не съм сам. През цялото време с мен е и моят дядо Танас. Винаги съм се чудел що за име е това, поне да беше Атанас, но от друга страна – човек не може да си избере името. Поради очевидната истина (според мен), че то идва веднага след него на белия свят, макар да не разбирам защо му викат „бял“. Както и да е, повече няма да споменавам неговото име, защото дядо ми е от „оня“ свят.
Ако все пак се питате каква е тази работа и как така, ще се осмеля да ви напомня, че преди време (колко точно, вече не мога да си спомня) отивайки в старческия дом „Щастливи дни“, за да се видя с любимия си и при това единствен дядо, аз го заварих щастливо усмихнат и предал богу дух.
Веднага, след изключително скромното му погребение в един леден януарски ден, той, вместо да се запъти към светлината или там където по правило отиват скъпите ни покойници, се лепна за мен. По този начин и до ден днешен продължава да ми досажда със своите нетактични забележки и заключения.
Днес е първият ден от поредната ми дълга отпуска и вече предусещам как като коварна болест ще ме налегне сивата лепкава скука.
– Дядо, тук ли си? – Питам аз, защото изведнъж нощната тишина започна да ме притиска като недоволна, дебела жена от автобуса, седнала отгоре ми, след като съм отказал да й отстъпя своето място.
– Ами къде да бъда! Тук съм. – казва той и млъква.
Поради честите ми отсъствия и моята пословична несериозност, бракът ми се разпадна и аз останах сам в оставената ми от родителите, голяма тухлена къща. След развода, отначало ми беше тъжно, но както е известно, времето лекува и без да подивявам почувствах, че отново съм свободен.
– Жарта е готова! Да изпечем сланинката и да влизаме в къщи! – извиках аз в тъмното.
– Няма да дойда! Ще остана навън. – някак примирено отвърна дядо ми.
– Виж какво, щом те каня идвай, пък и не ми се вечеря сам.
– С най-голямо желание бих го направил, но някои хора там не ме искат!
– Какви ги дрънкаш врели некипели! Знаеш, че в тази къща с четири големи празни стаи, като изключа теб, живея сам.
– Празни ама друг път! – набира се дядо ми и продължава. – Голямата спалня обитават майка ти и синът ми, имам предвид, баща ти. В източната са твоята баба и другият ти дядо, когото ти не помниш! Били са учители. Пестили са упорито малките си заплати за да построят тази къща. Въпреки, че не ме искат, признавам, че са били свестни хора. В хола накуп са останалите ти роднини, чичовци и лели, които по всяко време идват и си отиват. Тези, последните, са много нахални. Идвали са приживе редовно на гости, точно когато баща ти се е връщал от далечни плавания и е носел много подаръци. Сега защо го правят, убий ме, но не знам.
– Как да те убия, като ти отдавна се спомина!
– Не се заяждай, знаеш, че това е образно казано.
– Добре де, а в южната, в моята стая, има ли някой от тях?
– Твърде много те обичат и уважават, за да си позволят да влизат и там.
– Разбрах, но поради каква причина досега не си ми казал за тях, първо и второ, защо не те искат!
– Не ти казвах, защото исках да спиш спокойно и да не ти усложнявам допълнително живота. Колкото до второто, приз-навам си, че когато бях по-млад парите изтичаха между пръстите ми и спрямо хубавите жени ангелът ми беше доста слабичък…
– Сега разбирам защо освен мен никой не те изпрати в последния ти път, но както се казва в една поговорка, „Каквото повикало, такова се обадило“. Тъй като ти и останалите ми роднини сте от оня свят, а само аз от тоя, мисля, че последната дума трябва да бъде моя.
Бях се разгорещил, а и дядо беше единственият роднина, който идваше да ме навестява от оня свят и продължих:
– Та сега, аз, ти и шишчетата отиваме в хола и не се притеснявай, там ще бъдеш служебно, като моя свръзка. Искам да поздравя всички и да обясня на някои от гостите, че подаръци повече няма да има…
*
Прекрачиха прага на голямата тухлена къща и не видяха как дебелият черен котарак, разочарован подви пухкавата си опашка и се стопи в тъмното нищо.
Джанино Даскалов
