ГЛАСЪТ НА КРЪВТА – разказ на Енчо Димитров

С настъпването на месец март Ана с изненада разбра, че ще има дете. Отначало не й се вярваше, но не след дълго стана ясно, че няма лъжа. Изпадна в паника. Чудеше се какво да прави. Вече имаше две – момче и момиче, а сега и трето… „Майко мила! – мислеше си с тревога тя. – При тая беднотия и гладория, още едно…“

Ана сподели притеснението си с мъжа си, но той изобщо не се замисли, а каза:

– Голяма работа. Ние като сме пет, какво?

Това му заключение още повече я сломи. Ами какво ще кажат дружките й! Те всички имаха по едно, по две деца, а тя – три. Имаше да я одумват и да й се смеят зад гърба. Как ли не се моли на мъжа си да отидат до болницата в града и да го махнат, но той остана непреклонен.

Докато траяха тези препирни и тревоги, времето напредваше. Край на всичко това сложи свекърва й. Тази доста властна жена една вечер, както се бяха наредили всички около софрата и вечеряха, просто и ясно отсече:

– Толкова внуци изгледах и това ще отгледам, а вие ще работите.

*

Зимата се оказа много студена. Печката гореше денем и нощем.

Една вечер, след като сложи децата да спят, Ана излезе навън. Загледа се в небето. Беше безоблачно и гъсто осеяно със звезди, които блестяха със своята ярка, но студена светлина. За миг Ана видя две падащи звезди. Проследи ги с поглед и се зачуди какво може да означава това. Когато следеше посоката на втората, забеляза как звездата мина над къщата им и не се видя повече.

В това време от комина излетяха няколко искри. „… Сигурно мъжът ми е сложил дърва в печката! – помисли си тя и продължи да наблюдава звездите.“

Изведнъж от комина лумна огън. Той изви огнения си език нагоре в безветреното небе и започна да се разпада на едри главни. Те падаха върху керемидите на покрива и продължаваха да тлеят. Ана се стресна. „… Какво става? – запита се тя. – Нима е пожар? Ами децата?“

Сама не разбра как връхлетя вкъщи и на пресекулки съобщи за пламъка. Свекървата и мъжът й се втурнаха навън, за да видят какво става. За късо време тримата успяха да загасят запалилите се в комина сажди. Пожарът беше избегнат. Докато трите й дечица спяха своя детски сън, тя непрекъснато наблюдаваше ту комина, ту тях. Те така и не разбраха каква страшна опасност бе надвиснала над всички.

*

Беше превалило полунощ, когато се успокоиха и си легнаха. Изтощени от напрежението, заспаха бързо. На разсъмване малкото проплака. Беше се подмокрило и огладняло. Ана го взе, препови го и го сложи на гърдата си. То лакомо засука. Беше станало вече човек на три месеца и млякото от едно кърмене взе да не му стига. Щом стомахчето му се залъга, то заспа. Сега вече и тя можеше да си подремне за час.

Тъкмо се беше унесла в дрямка, когато малкото отново изплака. „Май няма да се спи и тази нощ!“ – помисли си тя и се зае да прегледа пелените.

Беше сухо, а продължаваше да плаче. Тогава го положи на гърдата си и то още по-лакомо от първият път я задърпа. Детето сучеше и плачеше. Изведнъж Ана се осъзна. Кърмата й беше спряла. „Боже, ами сега? – съвсем се притесни тя. – Откъде мляко по това време.“ Все така притеснена, тя го полюшваше на ръце и се разхождаше из стаята с напразната надежда да го приспи. Другите й деца спяха спокойно: голямото – при свекърва й, а малкото – в креватчето си.

*

Печката отново се разгоря. По тавана заиграха огнени зайчета, които осветяваха стаята. На тази светлина погледът и едва различи останалия върху долапа след вечерята хляб. Проблесна й спасителна мисъл. Бързо отчупи хапчица от хляба, сложи я в устата си и я задъвка. Дъвка доста дълго, след това порови из долапа и намери парченце халва. Сложи и него в устата си. Заедно с хляба те бързо се превърнаха в мека, кашеста топчица. Положи част от сдъвканото в края на дюлбена си, зави го на топчица и бутна този своеобразен биберон в устата на детето.

Почувствало притока на храна, то замълча и се успокои. След малко Ана накваси с вода просмуканото топче и то отново стана сочно. Така, залъгало глада, детето заспа и спа, докато хубаво се развидели. Много пъти след това детето яде такава храна, докато кърмата на майка му отново слезе.

В такива грижи изминаха и следващите три месеца. Дойде пролетта, а с нея и полската работа. Свекървата на Ана изпълняваше обещанието си да гледа малкото, а тя тръгна с мъжа си да работи по полето.

*

Изминаха около две и половина години оттогава. Големият син на Ана тръгна на училище, а момиченцето – на детска градина. Малкият, под надзора на всички вкъщи, растеше и често ги разсмиваше с детската си неопитност и любопитство. Завършила с отличен прогимназия, Ана много обичаше книгите. Сега тя често четеше вечер на децата си, особено през зимата, било приказка, било нещо историческо. Те пък бяха като попивателна. Всичко запомняха.

Братята на Ана, макар че живееха в съседното село, често я навестяваха. Големият неведнъж ги беше молил да му дадат момиченцето за осиновяване. Така са правили и правят много хора, казваше им той. Двамата мълчаха, защото не знаеха какво да му отговорят, за да не го обидят. Ана страдаше за брат си и сякаш беше склонна на такава постъпка. Нали детето нямаше да е в чужди хора. Щеше да ходи, за да си го вижда често, но не можеше да реши сама.

Веднъж беше насаме с момиченцето си и уж между другото го попита:

– Ти, мамина хубавица, искаш ли да станеш дете на вуйчови си? Ще живееш при тях, но… ще си идваш и при нас… на гости?

Малката я погледна хем изненадано, хем с уплаха и с чистата си детска наивност и отговори с нещо, което тя бе чела и разяснявала на децата си:

– Искаш като онова дете, да ме дадеш на чуждо село аргатин… при чужди хора…, на чужд хляб… – едва изрече от заседналата на гърлото й буца и заплака.

Сякаш с вряла вода поляха сърцето на Ана. Не можеше да намери думи, за да утеши наранената детска душа. Не помагаха нито прегръдките, нито целувките…

*

Изминаха още няколко месеца. Най-малкото й дете беше взело да говори вече свързано.

Ана продължаваше да мисли за брат си.

Чудеше се как да му каже, че момиченцето й не иска да се дели от къщи. Вярно е, че той много се радваше на децата, но би ли могъл да разбере детската душа на това не малко вече дете. Правеше опити да подпита и най-малкото дали иска да живее при вуйчо си, но детето явно не можеше да осъзнае какво се иска от него, не обръщаше внимание на думите й и продължаваше с детските си занимания.

„С него сякаш ще бъде по-лесно“ – мислеше си Ана, но сърцето и се свиваше от някакво непознато до сега чувство. „Ще го оставим уж на гости, да посвикне с тях, а после… може и да го осиновят.“

Такива мисли често я спохождаха, но не смееше да ги споделя с мъжа си.

*

И ето, че провидението сякаш й дойде на помощ. Свекърва й падна и си счупи ръката. Не можеше да се грижи за малкия и се наложи да го заведат при майката на Ана, за да го гледа известно време. Тя живееше заедно със семейството на брат й, та Ана се надяваше, че малкият ще свикне и с него.

Изминаха три недели от раздялата с детето. Един ден тя се качи на автобуса и отиде да го види. Стори й се пораснало. Въртеше се около майка й, а на нея не обръщаше никакво внимание. Тогава Ана се опита да го прилъже с бонбони. Бръкна в джоба на роклята си, извади една бонбона и я подаде на малкия. Той посегна, взе бонбона и пак се върна при баба си. Ана направи така няколко пъти, но детето не скланяше да отиде при нея. От това хем и стана обидно, хем си помисли, че моментът е подходящ да го даде на брат си. Все още беше малко. Наистина вече изговаряше ясно: тати, мама, баба и други думички, но още не можеше реално да преценява нещата.

Така, твърдо решена да намери подходящ момент и да поговори с мъжа си по този въпрос, Ана се прибра при семейството си.

*

Изтърколи се близо месец. Вкъщи все повече се чувстваше липсата на най-малкия член на семейството. Сякаш домът им беше осиротял. Една вечер свекърва й пред всички подхвърли, че трябва да приберат детето.

– Нека постои още малко при мама! – рече й Ана. – Така и ръката ти по-добре ще заздравее, а и то няма да ти пречи.

Старата я погледна изпод вежди, но нищо не й каза.

Щом си легнаха вечерта, Ана сериозно заговори на мъжа си да дадат малкото на брат й, за да го осинови:

– То е още малко и нищо не разбира. Вече не ни търси и съвсем ще ни забрави…

Чудеше се какво да каже на мъжа си, само и само да го склони, като буквално не вярваше, че е в състояние да изрече такива неща за детето си.

– …И даже не ни познава? – сякаш продължи нейните думи мъжът й.

– Да! И в мен не иска да идва – вече малко по-несигурно добави Ана.

От този момент нататък мъжът й се затвори в себе си. Не говореше много, много. На софрата сядаше, колкото да е с всички. Хапваше набързо и ставаше. Ако не бяха нощите, изобщо нямаше да стои вкъщи. Не го свърташе там…

*

Десетина дни след този нощен разговор, мъжът на Ана замина по работа в града. На връщане слезе от автобуса в селото на тъща си. Беше му много мъчно за детето. Къщата й се намираше в ниската част на селото и той с препълнена от мъка душа заслиза по нанадолнището.

Щом стигна, прескочи каменната ограда и след десетина метра се озова в предния ъгъл на къщата. Застана там и някак скришом се заоглежда наоколо. Видя, че тъща му шеташе пред вратата, а малкият се чуваше да бърбори нещо отвътре. Сякаш почувствала нечие чуждо присъствие, тя се обърна и с изненада видя зет си в ъгъла, почти да вратата. Трепна и почти шепнешком тревожно го попита:

– Какво стана? Защо дойде?

– За да си видя детето… – отговори й той, без да съзнава, че говори високо.

– По тихо! Ще те чуе…

Но детето беше чуло вече гласа му и като дойде до вратата, попита баба си:

– Кой, бабо? Кой тука, бабо? – говореше то по детски и подало главичка навън от вратата видя баща си. – Тати! Тати-и-и… – изтръгна се с плач следващата дума от устата му и протегна ръчички.

На бащата едва не му призля. Изскочи от прикритието. Спусна се към детето и го взе на ръце. Притисна го силно до гърдите си, сякаш се страхуваше, че някой ще го изтръгне от ръцете му. Обърна се почти кръгом и без да продума повече нито дума, си тръгна за дома.

Как се добра до село, той не помнеше, но в душата му отново бе празник. Струваше му се, че и слънцето по-силно грее.

Но така ли беше в душата на Ана? Видимо с връщането на най-малкия член от семейството радостта отново се върна в дома й. Едва сега тя напълно осъзна с какъв голям грях се беше натоварила и щеше да го носи до гроб.

Щяха да минат много години, докато един ден онова малко дете изрече: „Простено да ти е, майко!“

Енчо Димитров