Павлина Петкова е от онези автори, които пишат импресия като дишане – без усилие, без претенция, но с вътрешна светлина. Текстовете ѝ са едновременно лирични и образни, наситени с природни метафори, с движение, с тишина, с болка, с памет. Тя работи с поетичния кадър: залез, мълния, птици, треви, детство, сън, за да ги превръща в вътрешни състояния. Нейният стил е сетивен, пластичен, наситен с метафори, които не украсяват, а разкриват: залезът е „червена мантия“, думите са „сребърни зрънца“, мълнията „разцепва хоризонта“, а детството отлита като „ято врабци по света“. Павлина пише с широк поетичен жест, койго превръща описанията във внушения, картините – в преживяване. В нейните стихове природата е огледало на човешкото: хаосът на деня, болката от света, безпътните ветрове на любовта, страховете в нощта, корените на мислите, които задушават, и спомените, които се превръщат в пожълтели албуми. Това е поезия, която търси смисъл в преходността, утеха в тишината, сила в паметта. Павлина Петкова създава импресии, които остават като отпечатък от светлина върху тревата, като далечно ехо, като детство, което не се връща, но продължава да живее в думите.
СРЕБЪРНИ ЗРЪНЦА ВЪРХУ ТРЕВАТА – поезия на Павлина Петкова
*
Залезът в червена мантия –
тихо изплуват слова.
След пъпната връв
на Вечерницата
нощ се ражда едва.
Вятърът носи
изпусната въздишка
към замлъкващия
хаос на деня.
Думи – сребърни зрънца –
от сълзите на времето
падат като вечерно було
върху зеления плащ на тревата.
*
Светът замира в безвремие –
в свят без войни, без глас,
между два мига от вечността,
отмерващи тихо нас.
Слънцето принизено, смирено
на хоризонта стои,
пали дълбоко зениците
и болка в кръвта ни гори.
И лумват клади от спомени,
от тлеещата в нас тъга –
за бъдното на света.
За крехката му съдба.
*
Следвам безпътни ветрове,
изгубила пътя към теб.
Брулят ме клоните глухо,
засипват ме с листа и пепел.
Намятам дреха от тъга
и в нищото търся утеха.
Тичам след теб,
а ти се преструваш,
сякаш ме няма.
Светът без мен е същият,
ти вярваш в това, не и аз.
В съня ти ще идвам тихо,
като пролетен шепот ще бъда.
Като дъх на цветя във нощта.
Като ехо далечно, заглъхващо,
приютена в тъмнината сама.
Нека бързеят на дните
отнася всяка следа.
Той е красив и безстрастен.
И съдник на всяка съдба.
*
Нощта избледнява,
подгонена от зората.
Ранобудни птици
разтърсват крила.
Вятър-немирник –
се къпе в роса.
Тревата жадна
от утрото пие.
От летния коктейл.
Пъстри цветя се изправят –
разпръскват аромат
за новия ден.
*
Непрогледна нощ –
тъмна,
страшна.
Мълния –
лъч светлина
пробягва.
Разцепва хоризонта.
Самотно дърво
с клони заканително вика.
Звън на камбана
оглася далечината.
И отново тишина…
Безлунна,
бездушна.
Само страхове танцуват.
Но влакова свирка
ще събуди утрото.
*
Как да избягам
от мислите,
които ме преследват
в съня?
Корените им –
дълги, сплетени –
обвиват всяка фигура,
всеки детайл.
Като плевел –
във здрава хватка
ме задушават.
Обляна в пот,
кърша снага
от неуловени думи.
Чакам зората
да разкъса мрежата на съня,
от хватката й
да ме избави.
И да освободи сетивата ми
за новия ден.
*
Къде отлетя босоногото детство?
Къде сте, приятели, от старата тайфа?
Бързо лятото се изниза,
а след него и младостта.
Отлетяха хвърчилата
и ние след своята мечта.
Няма ги стъпките в пепелта,
децата – ято врабци по света –
да дирят прехрана
за своите пораснали деца.
Играехме на войници,
а днес война
свива в болка душата.
Пясъчни кули градихме,
а животът днес ни затиска
под тежестта на бремето.
Първи трепети в гърдите се раждаха,
а на кого сега шепнете нежни слова?
Онази приказна страна, изпълнена с чудеса
в детството, спомените вечно остана.
Отново денят се изнизва
в пожълтели албуми –
спомени съхранени
за утре.
Павлина Петкова
