ALTER EGO – ПЪРВА ЧАСТ – разказ на Джанино Даскалов
Вече цяла седмица стоя с изпразнена от мисли глава и чакам светлината на деня да потъмнее, за да си сипя питие, с което да посрещна вечерта.
След почти двадесет години съвместен живот, жена ми ме напусна с думите, че повече не може да живее така и набързо се разделихме. Какво да правиш, съдба. Както и да е, миналото си е минало.
Веднага след нейното заминаване с една канцеларска ножица внимателно и методично започнах да отстранявам физиономията й от всички снимки, където сме били заедно.
После както си стоях, изведнъж се сетих, че на тавана е възможно да има и други такива. Тук трябва да спомена, че той си има свой собствен живот. Разбира се, ако се запитате – как така, защо и на какво основание са тези твърдения, аз бих ви отговорил следното.
Помещението е огромно и сумрачно, благодарение на единственото малко и потъмняло от старост и мръсотия прозорче. В допълнение са и безбройните паяжини, които като ефирна сива коприна, му придават призрачна загадъчност.
Вече съм там и усърдно се ровя в един прашасал сандък, последният свидетел от чеиза на любимата ми баба. След дълго и педантично търсене установявам, че липсват каквито и да е следи от бившата ми половинка.
В замяна на това, на дъното му откривам стар албум, пълен с черно-бели снимки, повечето от които вече са започнали да жълтеят по краищата.
На една от тях виждам собствения си дядо, удивително приличащ на мен. Той е първият в редицата от строени мъже, гордо изпъчили гърди в своите мундири, държащи в ръцете си бойни знамена. Докато разглеждам горната фотография, тя изведнъж се отлепя от грапавата тъмна страница и се отзовава в ръцете ми. Обръщам я несръчно и с мъка разчитам старомодно изписаните думи с избеляло от времето мастило.
„Всичко, което имам, а то не е малко е на сигурно място, но напоследък подозирам, че животът ми е в опасност и ако не дай си боже се спомина в съня си, не вярвайте, че е така! За да съм спокоен, съм оставил знаци към този, който може би ми е причинил това, както и към наследството, което успешно опазих. Нека да се помни, че съм бил добър и отговорен човек.“
След като прочитам написаното няколко пъти, започвам бавно да осъзнавам неговото значение. Явно дядо ми, за който зная единствено, че е бил учител, е имал тайни. Например това наследство, което изплува в главата ми като куп сияещи златни монети.
После явно се засрамвам от самия себе си и оставям дядовото съкровище на втори план. По този начин търсенето на истината за края на неговия живот става за мен първостепенна и водеща задача, или поне така си мисля. През нощта сънувах черно-бял сън в който той направо ми заяви, че най- безотговорно съм пропилял две десетилетия от своя живот и сега трябва на всяка цена да се взема в ръце.
След като се събуждам си мисля с тъга, че е напълно прав и, че по-голям неудачник от себе си не познавам.
После изпивам безкофеиновото си псевдо кафе и се връщам отново на тавана. Ще започна оттук да търся избледнелите от времето следи за този, както пишат в криминалните истории, „изстинал“ случай.
Нося със себе си мощен фенер и една голяма лупа, останала от времето, когато събирах пощенски марки. Претърсвам вни-мателно и методично познатия ми стар таван и в момента, в който слънцето, като едно разтопено огнено кълбо се кани да потъне зад трептящия хоризонт ненадейно откривам издълбани букви и цифри в долната част на гредата, под която сякаш притаили дъх ме гледат с любопитство отвореният албум и старият сандък на моята баба.
След като отстраних от гредата втвърдения от годините прах, прочетох няколко пъти на глас издълбания надпис: „гбет2з3л17гмк“.
В първия момент останах учуден от неговото безсмислие, но после стигнах до заключението, че този надпис може да представлява таен код или насочващо напътствие към потъналото във времето пред-полагаемо убийство и скритото наследство.
Записах съобщението (надявам се да е такова), от букви и цифри в тайния си бележник.
Ако сега сте се запитали защо таен, отговорът е – защото сам по себе си всеки бележник е тривиален, тоест скучен, а аз се страхувам от скучните неща. Скучностите обезсмислят часовете на деня и в частност точно този, дълъг и горещ първи ден на започващото лято. Поради тази причина, веднага след като слязох от тавана започнах да обмислям две евентуални възможности.
Да си взема сладолед или изстудена бира от хладилника.
В същия момент, скърцайки издайнически, вратата пред мен се отвори и на прага застана малката ми дъщеря. За да не остане някой в неведение, сега е моментът да ви кажа, че имам две дъщери. Миранда е името на по-голямата. Още на времето, това име малко ме стресна и аз открито показах своето разочарование, но бившата ми жена си го беше харесала и избрала, след като бе прочела пиесата на Шекспир „Бурята“. В замяна на това, след близо една година, тя предложи малката ни дъщеря да бъде кръстена на мен. Неустоимо предложение! Разбира се, че с радост се съгласих. Аз се казвам Петър и затова тя получи красивото име Петра. Сега осъзнавам егоистичната си постъпка, но в крайна сметка желанието да продължа своето име бе победило.
След това годините се бяха завъртяли в някакъв луд танц, препускайки по дансинга на живота и децата пораснаха изведнъж. Първа се омъжи Миранда и след няколко години, заедно с мъжа си се запиля на другия край на света. Петра, разбира се, не остана назад и последва примера на сестра си. За жалост, след едно десетилетие, време през което тя упорито опитвала да потисне своите подозрения спрямо мъжката си половинка, истината, че той си има любовница изплува в живота й като голямо мазно петно.
-Татко, целият си в прах и паяжини! Пак си се ровил на тавана. – Укорително, но с весел блясък в очите заявява тя.
-Признавам така е, но не съжалявам, защото открих нещо, което ще ти покажа веднага щом те почерпя със сладолед.
Само след минута и вече седим под сянката на изкривената и почти изсъхнала стара череша, която напук на всички природни закони е отрупана със своите сладки плодове.
-Ако си спомняш, някога съм ти разказвал за моя дядо. В един подобен горещ следобед, преди много, много години той излязъл от къщата, уж за малко, и повече никой не го видял.
-Разбира се, всички знаем как един ден просто се е стопил във въздуха. – Престорено сърдита отвръща Петра.
-Е, аз имам някои подозрения и мисля, че истината за него може да е коренно раз-лична.
В следващите минути й показвам безсмисления надпис, като засега решавам да премълча за останалото.
-Ако наистина е кодирано послание от твоя дядо, браво на него. „гбет“, ако беше кбет, можеше да е продължение на думата Макбет. Една препратка към убийството в трагедията на Шекспир. Ама не е! Съжалявам, но за следващите цифри и букви, нищо не ми идва на ум.
Стоя срещу замислената физиономия на моята малка Петра, отпивам от студената си бира и тайничко се радвам на нейното присъствие.
С нежелание най-после денят си отива, но отмъстително оставя щедри порции влажна топлина в безветрената нощ.
В следващите часове, почти задушен се въртя в лепкавия чаршаф и сънувам кошмари. Секунди преди да се събудя, виждам как някаква заслепяваща светлина ме обгръща и аз едновременно панически изкре-щявам и отварям очи. Слънцето лениво се усмихва над смешните ми страхове и започва бавно да пълзи по стената. С голямо нежелание се надигам от леглото, но след хладния освежаваш душ, идвам на себе си.
Изпивам си порцията безкофеиново заедно с чаша вишнев сок, домашно пригот-вен от приятелката ми Пепина. Поглеждам си часовника и с изненада виждам, че времето набързо се е търкулнало към средата на деня.
След раздялата с последната ми жена, останах сам в наследената от мен голяма петстайна къща. Наистина е доста голяма, особено за сам човек. Понякога ми се иска да извикам силно и да чуя за колко време ехото ще обиколи всичките празни стаи.
В мазата или сутерена както му викат сега, слизам много рядко. Той се състои от същите стаи, в които се опитвам да живея, с тази разлика, че светлината там е оскъдна, а влагата студена и всепоглъщаща. В допълнение на горните екстри ще ви призная, че винаги когато съм влизал там, осезаемо съм усещал нечие чуждо присъствие.
Да, страшничко е, но предполагам, че във всички мази е така. Както и да е.
Отплеснах се, и за да не закъснея, скачам бързо в летните си дрехи. Къси панталони, приличащи по-скоро на шорти и цветен потник. Намъквам на бос крак кожените си сандали и съм готов.
Ще се срещна със стария си приятел Димо, с когото в детството деляхме една улица и безброй приключения.
По онова време той винаги беше до мен, подкрепяйки ме във всички абсурдни начинания. Не беше от най-умните и от време на време ме преджобваше, но това се дължеше на някакво негово болестно състояние. Същото го караше редовно да прибира чужди неща и да ги носи на съхранение у тях. Тъй като бях наясно с тази негова особеност, отдавна я бях приел. Когато забелязвах очевидната липса на някой предмет, просто отивах у тях и си го взимах обратно.
Точно десет минути ми бяха необходими за да се добера до мястото, наричаното от живущите наоколо, „Малкото площадче“. Едната му страна представляваше шестоъгълен кръстопът, а другата – залепените един за друг хлебарница, хранителен магазин и сладкарница. Моята цел почти винаги, както и сега е сладкарницата. Непроменена от годините и носеща с гордост старата си и на места олющена табела „Сладки удоволствия“.
Димо вече е там, седнал до една метално сива и явно непочистена маса. Стиснал е здраво една огромна и вече преполовена халба с боза.
-Да ти поръчам ли от същото? – Извиква силно с голямата си уста, стряскайки децата от съседните маси.
-Не, не искам, ще си взема студена лимонада. – Отвръщам аз, тъй като се страхувам, че бозата може да ми докара неприятности в горещия следобед.
После без предисловия му разказвам за странния надпис, без да споменавам за снимката и написаното там. Ако случайно се запитате защо скрих от него тази информация, веднага ще ви кажа. Димо е мой човек, но е скаран с всички видове тайни, просто е невъзможно дори и за миг да ги запази.
Колкото до надписа, зная, че на никого няма да каже, най-малкото защото той наистина си беше абсурдно безсмислен, пък и едва ли е запомнил какво точно му казах. Той не се впечатлява от моите думи и аз млъквам, слушайки разсеяно новините за дребните му житейски проблеми.
Веднага щом довършвам вече топлата си лимонада оставям Димо да оглежда настървено изложените пастички и други лакомства зад мътната витрината и с нежелание напускам сладките удоволствия.
Сега, избирайки само сенчести улици, напредвам към втората си среща.
Джанино Даскалов
