ALTER EGO – ВТОРА ЧАСТ – разказ на Джанино Даскалов

Тя е с Пепина, която от много години ми е приятелка във всеки един смисъл, макар че съдбата неведнъж ме е отдалечавала от нея. Най-после стигам до колоните на внушителната сграда събрала в себе си театър, библиотека и музей. Работното време на моята библиотекарка е свършило и тя слиза по мраморните стъпала към мен.

-Здравей любов, закъснях ли? – Пускам към нея думите, като хвърчило в топлия въздух.

-Този път изненадващо си точен. – Усмихва се тя и ме хваща под ръка.

-Ако нямаш нищо против, ще те заведа вкъщи, за да ти покажа нещо. После ще ти приготвя моя специалитет от бъркани яйца и ще завършим вечерта с разходка по главната улица.

-Съгласна съм най-вече за разходката, за да може да си изтъркаме подметките по стъргалото, както казва една моя колежка. При условие, че ще ме почерпиш с прясно изпечени кестени.

-Имаме сделка. – Отвръщам бързо и тръгваме към моята улица.

Като казвам „моята улица“, съм длъжен да ви разясня къде точно отиваме.

*

По отношение на дължината си, тя е нито дълга, нито къса. От двете страни има по осем къщи и всички те са с потънали в зеленина дворове, оградени от ниски огради. Пред последните се перчат множество вишневи и черешови дървета, засяти през годините от нечии грижовни ръце. По-старите хора от моето детство един по един си бяха отишли, като на тяхно място в същите къщи живееха и бавно остаряваха техните деца. Улицата не беше богаташка и къщите не бяха луксозни, а построени с много пот и честен труд.

Дълги години единственият срам за живущите от двете й страни, които според мен представляваха чиста проба ограничени еснафи, беше Хартиеният човек.

Един хубав ден той се бе нанесъл в къщата на Агнеса, която преди месец бе напуснала този свят. Същият ден няколко хамали натовариха покъщнината й в един камион и заминаха бог знае къде.

На другия ден със същия камион пред къщата пристигнаха странни опаковани мебели и множество големи кутии.

*

Колкото и да се напрягаха, надничайки зад оградите, никой не можа да разбере какво точно влезе в бившата къща на Агнеса. След седмица новият съсед, облечен в избелели, но чисти дрехи бавно мина, сякаш за да го видят всички, по цялата дължина на улицата, теглейки зад себе си една странна количка с големи гумени колела.

След няколко часа той отново се появи със същата количка, но този път натоварена с една планина от смачкани картонени кутии, стари вестници и амбалажна хартия навита на рула. Така, на другата сутрин улицата осъмна с неприятната новина, че този човек е крайно беден и явно се изхранва със събирането и продажбата на стара и непотребна хартия. На всичкото отгоре, някой противен шегаджия бе замазал с боя първите две букви от гордото име на улицата и от ул. „Победа“ се бе превърнала в ул. „беда“.

За разлика от повечето ми съседи, аз поздравявах Хартиения човек, като след известно време станахме дори и приятели.

Още като дете си спомням, че когато съм му ходил на гости той ме канеше на просторната си, украсена с цветя и зелени растения верандата. Там, седнали удобно на бамбуковите му столове, се черпехме с неговите бонбони, а той учтиво ме слушаше как се хваля с моите детски приключения.

*

Неусетно бяхме стигнали моята улица и тръгваме по нея. Пепина пуска ръката ми, защото бе усетила хвърлените през оградите към нас любопитни погледи. Минавайки покрай къщата на Хартиения човек, отново се впечатлявам от идеално подържания му двор, въпреки че преди близо една година, седнал на любимата си веранда, той почина и се пресели в градското гробище. В онази сутрин, отивайки на работа го поздравих, и когато той не ми отговори, разбрах, че нещо не е наред. Със сигурност повечето от живущите на улица „Победа“, чието име отново бе възстановено, си бяха отдъхнали, а някои (за техен срам) може и да се бяха зарадвали. Както и да е.

Оттогава къщата пустееше самотна, но, явно някой редовно се грижеше за цветята и зелените растения.

*

Между другото, когато преди малко казах „отивайки на работа“, се сещам, че не съм ви споменал какво работя. Работата ми е повече от скромна. Всяка седмица сътворявам в местния вестник една колонка под името „Странно и необяснимо“. В началото историите в тази рубрика се бяха пръкнали от моите собствени преживявания.

Като например, в първата история бях описал как в една мъглива сутрин срещнах мой съученик. Аз го поздравих, но той след като ме погледна право в очите, изви главата си на другата страна и потъна в мъглата. Тогава, като гръм ме порази мисълта, че точно преди година той бе умрял при нещастен случай. След един месец вече не знаех какво повече да измисля и тогава започнах да заимствам истории от други издания и само леко да ги украсявам.

През ръцете ми преминаха фараони, пирамиди и проклятията на скритите им съкровища. Загадките на бермудския триъгълник, извънземните (между другото – прекрасна тема), самодиви и русалки. Митичните герои и същества пък нямат край, както и призраците и много, много други. Признавам, че от време на време главният редактор ме гледа лошо, но да чукна на дърво, все още съм на работа. 

*

Най-после спираме пред къщата, в която е преминал целият ми досегашен живот. На двора, под сянката на кривата круша, съм сложил една изстрадала и отдавна пенсионирана маса, заедно с два извити ретро стола, останали от младостта на моята баба. Разполагаме се и след малко сервирам в две големи чаши изстуден компот от вишни.

-Хайде изплюй камъчето. – Благоразположена от прохладната сянка прошепва тихо Пепина, сякаш да не събуди заспалото слънце.

-Ето, виж тази стара и прежълтяла фотография… – казвам.

-Това някаква шега ли е, на снимката си ти, а другите… другите не ги познавам.

-Не съм аз, моят дядо е, и наистина много си приличаме. Виж сега какво пише от другата страна.

Тя прочита наум няколко пъти бледия текст, поглежда ме въпросително и едновременно ми задава следния кратък въпрос:

-Вярваш ли на написаното?

-Много ми се иска това, което е написал да отговаря на истината. Но не е само това. Открих и този надпис, който може би е някаква следа. Зная, че в тишината на библиотеката обичаш да решаваш ребуси и кръстословици. – Казвам загадъчно и театрално й подавам тайното си тефтерче.

Известно време тя сбръчква хубавото си чело и напрегнато мълчи. Точно когато се каня да й кажа, че и аз нищо не разбрах, тя вдига поглед и ми се усмихва лъчезарно.

-Тъй като разгадах посланието, предлагам преди разходката да ме заведеш в онова ресторантче до морето, където скарата е ненадмината и бялото вино е добре охладено. Там и само там ще ти разкрия тази загадка.

Сърцето ми прескача един удар, но няма какво да направя, освен да бръкна в скритите си спестявания и да преглътна няколко пъти на сухо.

*

В ресторанта и двамата разтягаме общи приказки, до момента в който ни сервират десерта, представляващ две миниатюрни пастички, сякаш направени от порцелан.

-За малко и аз като теб щях да се откажа, но когато осъзнах, че е свързано с моята работа, всичко си дойде на мястото. Така тази безсмислица „гбет2з3л17гмк“ се превърна в следното упътване: „Градската библиотека, етаж 2, зала 3, лавица 17.“ Последните три букви: „гмк“, почти съм сигурна, че са първите букви от името на книгата, която би следвало да се намира там. Последно си спомних, че на тази лавица чакат да бъдат прочетени едни от най-добрите приключенски романи. В тази връзка си мисля, че въпросната книга е написана от Александър Дюма и нейното заглавие е „Граф Монте Кристо“, или в оригинал „Le Comte de Monte-Cristo“. Сега доволен ли си? – казва тя и си допива кафето.

-Повече от доволен. – Отвръщам аз, но всъщност съм засрамен и недоволен от собствения си заспал мозък.

После с един въпрос-молба я питам дали може в понеделник заедно да разгледаме  въпросната книга.

Когато приключваме с ресторанта се насочваме към „стъргалото“, където трябва да изпълня обещанието си за прясно изпечените кестени.

*

В понеделник, вместо да отида на работа, аз се отправям към библиотеката и сядам на една пейка точно пред главния вход. След близо половин час нетърпеливо чакане, най-после някой открехва парадния вход и аз от бързане едва не се пребивам по мраморните стъпала. Още в първия коридор устремът ми е спрян от Пепина, която ме пресреща с вечната си усмивка и заветната книга в ръка.

-Много интересно, проверих, че от това първо издание сме имали две книги, но през годините са изчезнали. Имаш късмет, че едната е върната и е тук.

-Колко мога да я задържа? – Питам с треперещ глас

-За връщането не мисли, нали аз гарантирам за теб!

Прибирам се вкъщи, стиснал здраво кориците на графа.

В часовете до късния следобед внимателно разгръщам страница по страница. Не чета текста, защото съм чел тази книга поне два пъти. Познавам главния герой, Едмон Дантес и неговата любима Мерцедес. Другарят му от затворническата крепост абат Фария и всички други герои, някои от които в края на романа ще получат благодар-ност, а други заслужена разплата.

Търся някакъв знак, подчертани думи или нещо написано между редовете.

Затварям последната страница едновременно с пристигането на Пепина.

*

-Защо момчето ми е увесило нос? – Сериозно ме пита, но виждам в очите й весели искрици.

-Тази книга е напечатана преди много години, а е толкова чиста, сякаш никой не я е прелиствал.

-Може да е била в някой склад, а после е имало и други издания с цветни корици и по-едър шрифт.  – Казва тя и продължава – имам една идея, която включва ютията, която ти подарих, а ти така и не ползваш.

-Съгласен съм, че може би трябва да ме удариш с нея по главата!

-Не позна, ютията ми трябва за един магически трик.

После тя ми обяснява надълго и нашироко как в младежките си години е писала на шега невидими писма, потапяйки писеца на обикновена писалка в оцет. След като изсъхвали, влажните букви просто изчезвали. За да се появят отново било достатъчно изписаният лист внимателно да се затопли.

Тя поставя ютията на първите почти празни страници, но след като няма резултат, преминава към последните.

Там, изведнъж като по чудо изплуват на повърхността стилно изписани, светлокафяви думи.

*

„Здравей, радвам се, че вече четеш моето писмо. Ще продължа с обясненията, когато откриеш и второто такова, което за теб явно няма да представлява никаква трудност! Сега най-важното нещо, което трябва да направиш, е да отидеш в малката сляпа уличка зад театъра, където се намира кантората на стария нотариус Генчоф. Когато те попита какво се иска от него, ще му кажеш следната латинска сентенция: Alter ego. Същото, преведено означава: „Другото ми аз“. Важно е да не казваш на нотариуса нищо друго освен двете латински думи“. 

Известно време с Пепина се гледаме мълчаливо, после избухваме в някакъв откачен смях, подскачайки като непослушни деца из стаята. След като най-после се успокояваме, аз наливам в две коктейлни чаши първо изстуден джин, след това тоник и накрая внимателно пускам по парченце лимон. Решаваме единодушно на следващия ден и двамата да не отидем на работа. Късно през нощта си лягаме в голямата скърцаща спалня, където вероятно съм бил сътворен от моите родители.

Джанино Даскалов