ALTER EGO – ТРЕТА ЧАСТ – разказ на Джанино Даскалов
Старият нотариус Генчоф приема да се срещне с нас, въпреки, че вече се е оттеглил в полза на сина си. След като чува от моята уста двете латински думи той се усмихва широко и отваря внимателно един сейф, умело скрит зад една картина, представяща каменен кей и лодка със закрепен над нея тъжен фенер, изрисувани с възможно най-тъмните маслени бои.
Генчоф, с леко треперещи ръце разчупва червения восъчен печат, положен върху големия плик и поглежда към извадения луксозен лист, в чийто горен край проблясва малък златен монограм. После, неочаквано той ме поглежда строго и старомодно казва :
-Моля, дайте ми някакъв документ, с който да потвърдите вашата самоличност.
-Разбира се! – Отвръщам аз и в бързината му подавам шофьорската си книжка.
-Да, вече всичко е наред. Ако не бяхте дошли днес, само след седмица, точно на рождения ви ден, щях да ви потърся – казва загадъчно той и започва да чете документа.
„Аз, Добролюб Господинов, по прякор Хартиеният човек, завещавам на моя скъп приятел Петър Дружелюбов, къщата си на улица Победа №3, ведно с всичко, което се намира в нея.“
Тук ще отворя една малка скоба, за да уточня, че „скъпият приятел“, всъщност съм аз. Признавам, че досега не съм споменал нищо за моята фамилия, защото малко се срамувам от нейната наивност. В допълнение бих казал, че ако например попитате какво мисли за нея бившата ми жена, предполагам, че тя ще изсипе отгоре ми целия градски боклук. Закривам скобата!
Тук нотариусът спира, за да си поеме дъх и после продължава да чете. В следващите редове изкачат имената на свидете-лите, както и декларираното от него добро психическо състояние.
От последното изречение става ясно, че нотариалният хонорар и всички държавни такси са предварително погасени. Вземаме си довиждане със стария човек, който любезно ми обръща внимание, че трябва да се отбия отново при него след няколко дни, за да си взема новия нотариален акт.
С Пепина излизаме на малката уличка, зашеметени и незнаещи какво да мислим.
В джоба ми е ключът от къщата, който изпадна от дъното на плика и ние несъзнателно се отправяме към нея.
По пътя и двама мълчим умислени. Неусетно, като лодка влизаща в залив, ние пристъпваме по улица „Победа“. Този път, въпреки любопитните погледи, тя не ми пуска ръката.
Качваме се на верандата, която ни посреща с прохладна прегръдка.
Сядаме на бамбуковите столове и аз нерешително поглеждам към вратата, чийто ключ държа в ръката си.
След като влизаме в сумрачния коридор установявам, че токът в къщата спрян. Известно време се суетя, но когато намирам бушоните този проблем отпада.
Минаваме през семпла, но подредена трапезария и влизаме в един огромен хол. Той е доста светъл, но въпреки това аз пускам светлината на един месингов полилей, която ни залива с лъчите си, като едно малко слънце. Цялата стена зад масивните и предполагам тежки дивани и кресла е заета от висока почти до тавана библиотека. Стотици строени книги, очакващи с нетърпение и трепет някой да ги прочете.
-И сега какво – тихо прошепвам аз, като несигурно се оглеждам, сякаш всичко това не е мое.
-Мисля, че една идея отново се завъртя в главата ми.
-Много ясно, че само при теб идват всички идеи. Докато в моята глава чувам само ехото от собствените си думи.
-Знаеш, че това не е вярно. По-късно и ти със сигурност щеше да се сетиш!
-Добре, но сега бъди отново по-умната и кажи какво предлагаш.
-Предлагам да потърсим втората липсваща книга за нашия граф.
-Боже, как не ми дойде наум – казвам аз, докато очите ми започват да шарят по тъмните дъбови рафтове.
-Ето, открих я – възторжено извиква Пепина!
Което кара моето его да задълбае в дъното на поредното разочарование на иначе уж будният ми ум.
-Браво на теб! – извиквам аз, но някаква фалшива нотка в моя вик я кара да ме съжали.
-Видях я случайно, поради разликата с другите книги до нея!
-О, да – казвам, макар че не виждам никакви разлики.
-Хайде вземи я – отново ми се усмихва тя и ме побутва към нея.
Докато издърпвам непохватно приключенията на Едмон Дантес, от страниците на книгата политат като изпуснати птици няколко изписани хартиени листове.
Вдигайки ги от пода, веднага забелязвам, че всяка една от тях е белязана със същия малък златен монограм в горния десен ъгъл.
Отново излизаме на верандата и аз тържествено ги връчвам на Пепина, за да ги прочете на глас.
„Скъпи ми Петьо, ако четеш тези редове означава, че аз вече съм отпътувал от този свят. Истината е, че бях и си оставам твоят, за съжаление, изчезнал дядо. В последната година от нашето приятелство можех да ти кажа това, но не посмях от някакъв прокрадващ се страх, че нещо ще се обърка.
Още преди да се вземем с твоята баба се оказах неимоверно богат, или по-скоро обременен с наследство, оставено ми от моя баща, известен в миналото като крупен търговец.
Той предвидливо бе обърнал всичко спечелено от него, надявам се с честен труд, в скъпия и неподдаващ се на девалвации жълт метал. Животът ми с твоята баба и моя жена бе изпълнен докрай с любов и признателност към нея. Живеехме повече от скромно, спестявайки от учителските си заплати, за да построим къщата, в която ти се роди и отрасна. Предполагам, че ще ти се стори странно, но аз наистина се страхувах от това богатство и се стараех да го забравя.
Относно моето внезапно изчезване, ето какво точно се случи.
Един късен следобед, прибирайки се от училището където преподавах, бях застигат от някакъв непознат човек, който грубо ме дръпна за ръката и ядосано ми заяви, че ми бил платил достатъчно, за да го освободя от жена му и повече не искал да ме вижда в този град. Най-спокойно му заявих, че не го познавам и му обърнах гръб.
Тогава той отново ме настигна и заяви в лицето ми, че ако не изчезна от неговия живот, следващата ни среща може да се окаже фатална за единия от двама ни. Не обърнах внимание на тази заплаха, но на другия ден пред очите ми попадна забравен вестник на масата в учителската стая. Разглеждайки го разсеяно, на една от страниците изникна неговото лице.
Според криминалния журналист този човек се бе оженил по сметка за богата наследница, загинала преди няколко дни, при неизяснени обстоятелства. Същият бил заподозрян и дори арестуван, но по-късно освободен, поради липсата на убедителни доказателства. Тогава изведнъж осъзнах, че животът ми и този на моите близки е застрашен. След като веднъж бе платил на наемен убиец, можеше отново да го стори, за да се отърве от мен или да посегне на някой от най-близките до сърцето ми хора. Затова реших временно да изчезна и после да реша какво да правя.
В онзи следобед се качих на първия минаващ през града ни влак и след няколко часа слязох на една почти безлюдна балканска гара. Преминах пеша през малкото село и продължих към балкана. Само след час стигнах до някаква безлюдна махала и се нанесох в една от изоставените къщи. Привечер, макар и гладен съм заспал седнал на стола пред празната маса.
Внезапно бях събуден от скърцането на вратата и гласът на човека стоящ зад нея.
-Добра среща, наборе. – Трепетливо изрече човекът, с който заживях в следващите няколко месеца.
Оказа се, че наистина сме си набори, но той имаше ужасно състарен вид, поради неизлечимата болест, която го бе налегнала.
Допаднахме си и аз заживях при него, като му помагах с каквото мога.
Бях му разказал всичко за моя живот и тогава той ме помоли да се погрижа за него, след като душата му отлети към небето.
Поиска да го заровя достатъчно дълбоко в любимата му градина и да започна новия си живот с неговите документи. Да съм бил спокоен, защото нямал никакви живи роднини и приятели.
След няколко месеца той почина в съня си и аз изпълних стриктно своята част сделката.
С новата си самоличност и с панамена шапка на главата, брада и очила, от които наистина имах нужда, се завърнах на улицата, като купих къщата на нещастната Агнеса.
Започнах редовно да кръстосвам из града под предлог, че събирам стара хартия, а всъщност за да науча всичко за човека, който ме принуди да стигна дотук.
За моя радост с теб бързо станахме приятели, а презрението на останалите само предпазваше моята анонимност.
За съжаление твоята баба и моя любима жена си отиде преди смъртта на моя преследвач, който издъхна миналата година при някаква злополука. В този случай за него бих казал само, че господ забавя, но не забравя. Сега вече знаеш всичко и е време да се сбогуваме.
п.с. Ако някога решиш, можеш да продадеш тази къща, но мебелите, да не си посмял! И последно, за да ми е чиста съвестта, настоявам да върнеш книгата на нейното място в градската библиотека.“
В прокрадващата се прохлада на отиващия си ден десетина минути с Пепина стоим умислени и сякаш онемели. После започваме едновременно да говорим и да се смеем, за почуда на улицата и любопитните клюкари.
-В коридора видях една прахосмукачка – казвам делово и продължавам – предлагам да я използваш, докато в това време донеса от другата къща нашите чаршафи и възглавници, също наченатата бутилка джин с малко тоник, лед и лимон. Ще взема и няколко пресни яйца, за да ти приготвя най-после моя бъркан специалитет.
До късно през нощта обсъждаме шепнешком къде да сложим големия сейф, който предстои да купим и аз предлагам да го закопаем под спалнята, тъй като къщата няма маза, както и призраци. Последното го казвам за нейно успокоение, но тя ме поглежда така, сякаш се чуди дали си правя шега или наистина нещо не ми е наред.
Джанино Даскалов
