АРТЮР РЕМБО – МЛАДОТО ЛИЦЕ НА ПОЕЗИЯТА

Роден на 20 октомври 1854 г., Шарлевил, Франция
Починал на 10 ноември 1891 г., Марсилия, Франция

ПОЕЗИЯ

ПИЯНИЯТ КОРАБ, ПОЕМА

Le Bateau  ivre, 1871

Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени –
индианци гребците нападнаха с вой
и на стълбове цветни за живи мишени
ги привързаха голи в пламтящия зной.

Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с английски памук
и поех, щом се свърши дивашката врява,
все едно накъде – по-далече от тук.

Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с ужас развръзка –
по-величествен хаос не помнеха те.

Свобода, от стихиите благословена!
По вълните – смъртта, казват, дебнела в тях –
като тапа се мятах без страх десет дена,
заслепен, и окото на фар не видях.

В моя трюм се просмука вода, заклокочи –
сок от кисела ябълка в детски зъби –
и разплискани сини вина, и бълвочи
тя изми, и кормилото с трясък изби.

Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен –
в млечен сок и звезди: там към трюма поема
всеки срещнат удавник – щастлив и вглъбен.

Там, където на тласъци сводът кърви, но
потъмнява, умре ли горещият ден,
по-стихийна от дарба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта – сок отровно червен.

Виждах как между облаци огън прескача,
а в зори – сред парцали сребро – синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!

Гледах слънцето – в спазми от ужас мистичен,
над водите разляло лилави петна,
многогласни и бурни – хор в театър античен –
се надигаха тежко вълна след вълна.

Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора – песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.

Аз бълнувах как морската дива стихия –
пощръкляла чарда – свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море.

Само в колко Флориди цъфтяха очите
на пантери с човешки загар – сред въртоп
от цветя, колко зуници само: юздите
на морето – зелени табуни в галоп.

Гледах, дишат блатата – кошове огромни,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.

Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се сражава
и се свлича разкъсана в топлата кал.

Бих показал с възторг чудеса на децата,
как вълни – златни рибки – запяват край мен,
как цветя като пяна водата подмята
и политам, от вятър в миг окрилен…

А на зони и полюси жертва – морето
ме люлее със стона на всяка вълна,
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то…
Коленичех тогава – по-слаб от жена.

Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки –
русооки глупаци, поели на път, –
аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,
и удавници влизаха нощем да спят.

Но аз, кораб възлязъл по водните стълби
сред звездите, разбъркани от ураган –
ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би
да спаси моя скелет, от пяна пиян –

аз – лилава мъгла върху мен още свети –
като зид свода огнен пробивал със стон,
в трюма взел конфитюр за добрите поети
от лазурни сополи и слънчев планктон.

луд, от морските кончета хукнал да бяга,
аз, дъска от луната в петна стеарин
(денем юли събаряше свода с тояга
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),

аз, разтърсван за миг, щом в морето унило
Маелстрьом се замята, от страсти обзет,
аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,
зажаднях за Европа с прогнил парапет.

Всички острови, звездни архипелази
са за скитника, който върви ден и нощ –
и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,
в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!

Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце – горчиво, додето умре.
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме море!

Европейска вода – черна локва това е,
край която, приклеклнало в здрача студен
с книжно корабче бедно дете си играе
и изпраща с тъга отлетелия ден.

Аз не мога, море, люшкан в твойта умора
пак спокоен да гледам – недей ме мъчи! –
ни търговските флагове, горди в простора,
ни понтоните, впили в мен страшни очи.

ПАРИЖКА ОРГИЯ

L’orgie parisienne ou Paris se repeuple, 1871

Ей, пъзльовци, ето го! Тътнещи гари.
Тук Варвари минаха в кървав парад,
но слънцето с огнен дроб всичко обжари.
Пак свети на запад свещеният Град!

Елате! Пожарът е в отлив. Отново
се лее лазур над мостове, трева,
над сгради, дървета — тук, дето олово
червено, раздрано в нощта зарева.

Дворците си мъртви укрийте в ковчези!
Разведря очите ви старият Страх.
Пак стадото рижи кобили се глези –
от страст полудейте, станете за смях!

Разгонени кучки се джафкат за дрипава
превръзка, локалите кряскат: – Ела,
пий, плюскай. Нощта там се гърчи и рипва
навън. О, пияници с мрачни чела,

лочете! Лъчите щом бликнат – боли ги! –
фалшивия блясък да смъкнат от вас,
ще стискате чаши, прелели от лиги,
загледани в утрото – тъпо, без глас.

Но в чест на Кралицата – с дирник тестен е! –
преяждайте. Слушайте като слепци
как хълца в горещите нощи, как стене
гмежта от доносници, старци, крадци.

О, мръсни сърца! О, разпенени устни!
По-живо дъвчете, прогнили зъби.
Шампанско за вас, Победители гнусни!
Позорът в търбуха ви бодро тръби…

Издувайте ноздри в надменност проклета.
А жилите – пъпли отрова по тях.
С ръце върху вашите детски вратлета,
Поетът шепти: „Полудейте от страх –

дори и Жената, в чиято утроба
се ровите в спазми, о, сластни души,
ви стряска със стона си – как ли от злоба
в съдбовна прегръдка не ви удуши?“

Крадци, сутеньори, смешници, тирани,
какво ще му сторите днес – на Париж! –
с душите, с плътта си, с отрови и рани?
Ще смъкне той дрипите – свъсен и нищ!

И щом с изтърбушен корем запълзите
в парите си вкопчили пръсти до кръв,
развратница рижава, с бомба в гърдите,
ще вдигне юмруци, пияна от стръв!

Когато в танц яростен тръпнат краката,
Париж, о, когато с нож в свойте ребра,
когато спотайваш в очи светлината
на дивата пролет – за всички добра –

о, град полумъртъв, о, град на покруса,
с гърди устремил се към Бъдния ден,
стотици врати да разтваряш след труса;
от мрачното Минало благословен,

ти – труп вцепенил се от мъки свещени,
пак пиеш от ужаса, вдъхнал живот
на сините червеи в празните вени,
пак твоята обич е в ледена пот!

И не е зле! Червеи, червеи сини,
но нищо Възхода не ще угаси,
тъй Кариатидите и след години
ще ронят по стълбите звездни сълзи.

Макар че градът покъртителна сцена
остава; макар че с вонята, с кръвта
е рана в Природата вечно зелена,
Поетът му шепне: „Каква красота!“

С Поезия къпа те бурята свята!
Възвръщаш си силите, Град величав;
смъртта пак ръмжи, но ти вдигай тръбата,
натъпкал в сърцето й екот и гняв.

Поетът поема безчестната слава,
плача на подлеца и дните на гнет,
и с бич от любовни лъчи изтезава
жените, и хвърля стиха си: „Напред,

бандити!“ Пак оргии, пак от елит е
претъпкан бардака на стария ден.
А газът огрява кръвта по стените
и блика зловещ към лазура студен.

май, 1871

ПРИКЛЯКВАНИЯ

Усетил куркане, и днес към обед чак
се буди с мъка брат Милотиус и зърва
как слънцето навън лъщи като черпак;
и цепи го глава, а трябва и тепърва
да вдига нежкия калугерски тумбак.

Върти се в мръсната постеля, но разплута
снага надига, вбил в корема колене,
щастлив като старик, успял в една минута
да сграбчи, клетият, и нощното гърне,
и чак до кръста да заголи двата бута.

И ето го, клечи и, сгърчил пръсти, бос
трепери, радва се на слънчевата ласка,
закнижения джам оляла с мазен сос;
и като полип, с кръв налян, игриво бляска
под слънцето върхът на месестия нос.

………………………………
Край огъня ръце е скръстил, дреме с джука
увиснала, нозе протегнал, свел глава;
вонят крачолите, луличката мъждука
и нещо шава из ленивите черва
тъй както птица вън се рови из боклука.

А сред руините от дрипели и смрад
се валят по корем безчувствените вещи;
скамейки-жаби спят сред тъпа благодат,
а пък бюфетите, раззинали зловещи
усти – подобно хор – сънуват адски глад.

Такава жега е; главата сякаш с вата
натъпкана, тежи; той чува изведнъж
как почват косми да му никнат по брадата.
И тъй разхълцва се след малко тоя мъж,
че ще разчекне чак на столчето краката.
…………………………….

А в тиха лунна нощ, щом лигави лъчи
поръбят задника, заел удобна поза
на розовия сняг се вижда как клечи
и сянката – една разпукнала се роза.
И към Венера нос – чутовен нос – стърчи.

СЪН ЗА ЗИМАТА

На Нея

Ще тръгнем през зимата в розов уютен вагон
с възглавнички сини.
В гнездото на луди целувки най-нежният стон
дано укроти ни.

Очи ще притвориш — зад потните тъмни стъкла
сред сенки вечерни
ще скачат и демони черни с космати тела,
и глутници черни.

Но аз ще те сепна с целувка, искряща от хлад,
и тя като паяче нежно по голия врат
ще хукне веднага…

Коси ще разпуснеш, „Търси го“ — ще кажеш със смях —
и дълго ще търсим това животинче сред тях,
и все ще ни бяга.

Във вагона, 7 октомври 1870

СЪЛЗА

Далече от стада, от птици, от жътварки
аз пиех, паднал сред тревата на колене,
от лешниците нежни заобиколен
сред марната мъгла от зной и здрач зелен.

Какво от младата Оаза в дните жарки —
лещак без глас, трева без цвят под свода замъглен —
с кратунка проста пих сред летния пожар?
Златист, горещ ликьор, избликнал в пот по мене.

Тъй бил съм фирмата на някой хан крайпътен.
Но буря подмени небето, скри го в прах.
Върлини, черен край, блата с отблясък мътен
и колонади — гара — в мрака син съзрях.

Водите в девствения пясък се преляха.
И вятър, лед замеряха потока с тътен…
И аз — ловец на злато и на раковини —
не се и сещах аз, че жаден бях!

май, 1872

Артюр Рембо

превод: Кирил Кадийски

подбор: Надежда Александрова