БЕЗДОМНА УСМИВКА – разказ на Явор Перфанов

Бездомното куче усеща, че не е желано. То знае, че няма как всяко куче, което е останало на улицата да бъде прибрано от добри хора. Знае също, че не е виновно за това, което му се случва. В очите му липсва онази искрица, която да носи топлината, от която има нужда всяко същество. Това куче не чака да бъде разходено. Нито облечено в шарени дрешки в студено време. Нито да го водят на фризьор. Не очаква да бъде погалено. Не го хвалят. Може би си мечтае да бъде поглезено.

Утешава се единствено с това, че няма каишка.

Намира си някъде място, което приема за свой дом. Слага глава върху предните си лапи и заспива. Събужда се. Понякога минава някой добър човек. Пълни му срязана пластмасова бутилка с вода. Оставя му парче баничка. Помилва го по главата. И си тръгва. А кучето от вълнение отваря уста. Диша учестено. Не може да повярва. Искрата в очите му се е върнала. Желанието да е част от света също.

И всичко това личи на лицето му.

Бездомна усмивка.

04.04.2025 г., Г. Оряховица

Явор Перфанов