В ПАМЕТТА НИ:

ПЕТКО ОГОЙСКИ

01.11.1929 – 23.01.2020

БЕЗСМЪРТИЕТО – поезия от Петко Огойски

НА БАЩА МИ

на Георги Михайлов

Суха прахан,
кремък и огниво,
ти замахнеш –
огън създадеш.

Колко кратко е
и колко мило…
и ръка корава
подадеш…

Аз целувам
сухата десница
и усещам
праханта у мен.

Ти си мойта
паметна искрица,
аз съм твоя
незавършен ден.

ИСТИНИ

Сърцето ми е пълно
с милост
и със ярост!…

Милост зарад яростта,
ярост – зарад мисълта…
Анод и катод –
вместени в сърцето ми
като в акумулаторна кутия.

Проводници –
оголените мои нерви
с опрени краища в зениците,
изстискват еднороден кондензат –
сълзи…

Еднакво парливи,
еднакво солени,
еднакво горчиви…
И от милост,
и от ярост…

Колко са общи
крайните истини!

МИСЪЛ

Как да си отида от света?
Как да си отида?
Тялото ще легне във пръстта
и ще съм невидим…

Но къде ще иде
Мисълта,
Съвестта
къде ще иде?
Задължен съм,
задължен съм
пред света
с радости, с обиди!..

По човешки ли живях,
в мъката си,
в свойта радост?
Гост ли на земята бях?
Взех ли, или дадох?

Колко малък дял в света
е от мене взидан?..
Как да приспя мисълта,
за да си отида?..

БЕЗСМЪРТИЕТО

Все тази жажда и свещен нагон
ме води към върха предречен,
на който в храма Пантеон

по някакъв закон предвечен
пребъдват вече вековете,
безсмъртно смъртни богове…

Затуй превърнах тялото
в „превозно средство на духа”,
далеко вече е началото,
но по-далече е върха…

И пак нагоре литва мисълта ми…
Но там белеят кости и чернеят ями,
а в твърдите за паметник скали,
очакват гладни баладичните орли!..

Петко Огойски