БЯЛО ЧУДО – стихотворения на Христина Въчева

БЯЛО ЧУДО

Зимата размята
бял кожух навън,
спят в земята тихо
семенцата нейни
и сънуват сладък сън.
Духай, духай, братко,
Сечко малък, лют,
в шал обвий земята,
нека има студ.
Печка да бумти и
планински чай да ухае,
бяла равнина навън
за цветна пролет да мечтае…
Рой снежинки скачат
в буйна ръченица,
а пък крушата сватбар
риза бяла пак облича.
Бяло чудо е земята,
приказки шепти,
ласка бяла, обич тиха
във сърцето ми отваря
приказни врати.

РОДОПСКО МОМИЧЕ

Родопско бяло момиче, утринен бисер
към тебе тича и изпълва с гласа ти
бърда зелени, високи бърчини.
Снежни борики клони снижават,
слънчеви лъчи по тях остават.
С песен настъпва родопският ден,
с чанове и гайди – звездна украса
и още с косите ти ройнати
и разпилени,
като родопски потоци засмени!
Твоят свят с трепет се оглежда
и като бяло було се навежда
да види отде идеш,
та очите ти да зърне
и с вятъра, спуснал се
да те прегърне.
А ти, родопска бяла хубавице,
сравнима само с чиста утринна
росица,
в реки и езера откривам
кроткия ти поглед,
който с багри и цветове говори…
Ала запееш ли,
Родопа спира своя дъх
и дарбата Орфеева се лее
в песен, нежно подредена,
как от цветя и песни
ставаш преродена.
И възнася се светът
с блясъка сребрист
и става нежен,
искрен,
кротък,
чист!

ЗАВРЪЩАНЕ

Белеят върховете в булчинска премяна,
а долу, топъл вятър във зелено,
е облякъл планината
и вдишвам първа глътка – щастие…
В България съм, в моята градина
и диша светлината с отворени гърди,
танцува пъстроцветна дъга в небето
и пее люляка с очите си
лилави, бели…
Приглася моето сърце
на гайди шарени, кавали.
От планината глас дочувам
„Момне ле, мари хубава,”
планетата ли с мене пее?
За мен ли са звездите, пременени?
О, Господи! Събрал си толкоз красота,
хармония и светлина в душата ми!

ДУШАТА НА ПОЕТА

Душата на поета
от болка и от рани натежала,
пристъпва плахо в светлината.
Ранена от безверие и подлост,
изплаква сълзи в утринна роса,
изгрява в изгреви от злато.
Душата на поета – молитва носи
за пророчество,
тя арфа многострунна е,
събужда красотата със нежни пръсти,
понякога флиртува с тишината,
на слънцето разказва приказки.
Душата на поета – звезда
от Космоса дошла,
към светлината порив необятен е,
надежда светла в пътя ни далечен,
горда, пее и танцува!

Христина Въчева