ПО БОЖИЯ ПЪТ НА ЙОРДАН ВАСИЛЕВ – рецензия на Габриела Цанева

Не за първи път чета поезията на Йордан Василев.

Не за първи път стиховете му провокират в мен противоречиви мисли и усещания.

Без съмнение – талантлив творец в оня, почти сакрален смисъл на думата. Може би, защото с думите си повежда читателя по спиралата, която тръгва от Любовта и стига до Божественото.

И ако можем да разгледаме тези две точки като два полюса, като въплъщение на единството и антагонизма на земното и небесното, на греха и опрощението, на плътта и нетленното, може би ще постигнем авторовото просветление и ще разберем по-добре посланието както на цялостното му творчество /поезия и белетристика/, така и конкретно на настоящата стихосбирка.

Композиционно, най-новата поетична книга на Йордан Василев е изградена от седем части: „Любовно“, „Опера“, „С очакване“, „Реквием“, „Любов като напръстник“, „След края на света“, „Моята вяра“.

Това „разделяне“, донякъде, е условно, тъй като стихосбирката е жанрово единна, а посланието звучи като изповед. И все пак, в тази изповед откриваме и пътят, и целта, и съмненията, и откровението.

При първи прочит може да се направи прибързаното заключение, че всяка част има свой самостоятелен живот, подчинен и определен до голяма степен на заглавието й.

Но всъщност, с всяко стихотворение от книгата авторът споделя своето любовно послание и любовта пропива цялата стихосбирка. С право можем да кажем, че „По божия път“ Йордан Василев върви, за да отправи към читателя своя вик за любов, своя вик от любов и възхвала на любовта във всичките й форми – приета и изстрадана с всичките й щастливи и нещастни развръзки, с цялата й ефимерност и пълнота. Във всяко следващо стихотворение търсим авторовия отговор на въпросите, които и сами си задаваме – за смисъла на човешкия живот, за онова, което оставяме след себе си, за щастието и удовлетворението, за свободата на избора и съдбата. Цялата стихосбирка е и един реквием за опустошените ни души, за обществото, което се опитвахме да изградим с вяра и надежда в по-доброто бъдеще на света, но което ни ограби и вярата, и надеждата и мечтите.

Не мога да не спомена началните краткостишия, които ме заплениха със своята изчистеност и естетика, която рядко може да се намери у поет, неизкушен от хайку, или други форми на източната философия и култура:

надежда

Ухаят розовите пръсти на пролетта –

песен на пчели.

Или:

магия

Снегът по дърветата стана на цветчета

ухае пролетта.

Или:

възраждане

Хладен залез в пролетната вечер,

щъкаща риба.

Но това пролетно настроение е измамно, както измамен е животът в ранната ни младост. След която осъзнаваме или научаваме, че животът е сцена… Театър? Опера?!

Втората част, „Опера“, не е нова за читателя. Много от творбите в нея са включени и в друга поетична книга на Йордан Василев – „Стихове в червено и черно“, издание на Съюза на свободните писатели и публикувана като е-книга на платформата за електронни книги e-library.gabriell-e-lit.com през 2021 г.

Още първото стихотворение, „Предпремиерно“, ни дава очертанията на онова, което ще прочетем – „опери/ сапунени опери/ кръвосмешения/ извращения/ любов“ – но не само. Дава ни очертанията и на онова, което ще ни провокира към размисъл за едни от най-съществени теми на живота във всичките му измерения. От ежедневната битийност, през архетипните категории до основните общофилософски проблеми. Тук ще намерим поетичните образи-интерпретации на персонажи като Мария-Магдалена, Юда, Петър, Антигона, Терсит, Едип, Прометей – с цялата им проблемна натовареност.

Без съмнение проличава доброто познаване на автора както на християнското учение, така и на древногръцката митология и литература, които, от своя страна са основополагащи и градят устоите на съвременното общество, което до голяма степен е плод именно на тези две философско-митологични, естетически, религиозни и култури традиции.

Но не това е най-важното.

Можем да се насладим на поетичното майсторство на Йордан Василев и в стихотворенията, които са спойката, изграждаща основната тъкан на този раздел; онова море, в което плуват цитираните по-горе фрагменти. Те могат да бъдат възприемани и като своеобразно „интермецо“, изградени върху контраста на очаквано и действителност.

Не мога да отмина стихотворението с малко подвеждащо заглавие /„Един Паисий“/, в което, без намек за Паисий, само с няколко словесни щриха авторът рисува потресаващата картина на днешното българско битие:

Българийо кърмилница

на стари и нови диктатури

страшни

жестоки

груби

примати

отдали се на Сатана

и останали без мозък

няма по-нещастна от Тебе

……………

Родино

не зная съдбата Ти

но днес тя е трагична

Основите са положени. Животът, такъв, какъвто е – пулсира и неговият ритъм ни убива. Освен ако не искаме нещо друго, нещо повече – възвисяване.

Очакваме ли исканото? Или го търсим. Стремим ли се към намереното?! И как? Молим се да ни бъде дадено, или го вземаме – ако можем. И какво можем да дадем – в замяна.

Така идва третата част, „В очакване“, идва „Искрата“ на осъзнаването:

ти си това

което ми липсва

ние сме двете половини

които постоянно се търсят

и са щастливи когато са заедно

Можем да говорим много за очакването и разминаването с очакваното. В този раздел авторът разгръща слоевете на разочарованието и болката, но тук са и кълновете на откритието, което иска да сподели – корените на вярата и любовта, които могат да ни изведат от кръговрата на житейските пропадания в ада на земята.

бавно гори свещта на моя живот

и аз искам друга свещ да запаля

нуждая се от теб любима моя

Или:

светът се върти

защото се обичаме

слънцето дава светлина

защото е дело на любящо сърце

Вселената се движи

защото Бог е любов

Или:

любовта е топлата стая във зимната вечер

и светлината на звездите в небето

……………

любовта е победата над смъртта

и допирът със вечността

След допира до вечността можем естествено да стигнем до „Реквием“.

Този раздел е тематично разнообразен и отново, напук, любовта тържествува. Ще цитирам откъси само от две стихотворения:

Въжделение

идва смъртта

по монокини

съблазнително потракваща с косата

и аз като на всичко готов любовник

ще я приема

И

Есенен блян

в пролетта на живота си

как жадувах за любов

………….

…….останах сам

сега

в есента на живота

аз искам кестените да цъфнат пак

Тук трябва да спрем за миг, преди да продължим.

Петата и шестата части – „Любов като напръстник“ и „След края на света“ бих нарекла поеми, изградени от краткостишия.

Кратките поетични форми, както споменах вече, не липсват и в останалите части на стихосбирката. Без да разпокъсват основната тъкан, създадена от стихотворенията в свободен стих, те дават една динамика на чувствата, една по-ярка образност и по-категорична оценка на света около нас и вътре в нас.

В тези два раздела-поеми, обаче, те са градивните елементи на цялото.

Особено място за разбирането на тази поетична книга и мястото й в цялостния творчески път на Йордан Василев има последната част – „Моята вяра“.

В нея е заключена и есенцията на стихосбирката, като в динамика можем да проследим и авторовото послание – а именно – съвместимост на несъвместимостите… Защото вярата и съмнението не се изключват; защото това е пътят на Разума, който води до Спасението, което ние избираме.

Силно впечатление ми направи предпоследното стихотворение, „Избор“, което цитирам в цялост, за да онагледя най-добре онова „ако“, което ми даде ключа за достигането до дълбините на философските дилеми и разбирането на поетичния свят на Йордан Василев:

Ако тук търпим тръни и бодили,

ако тук отбягваме цветята на греха,

ако тук се въздържаме от зло,

но отричаме Бога,

ние сме за оплакване.

Но ако има Бог

и Му служим,

ако тук сме войници

на нашия Господ,

ни чакат нетленни тела,

мир и радост в райската градина

и вечност,

която никой календар не може да обхване.

Ти,

читателю,

какво си избра?,

защото аз си избрах второто.

И може би точно този текст ми даде разковничето за разбирането не само на тази най-нова поетична книга на Йордан Василев, а и на цялото му поетично и белетристично творчество. Моят избор не е авторовият избор, моят отговор е друг – но пътищата ни към търсене на отговорите за вечните истини вървят успоредно и често се препокриват, защото вървейки по тях ние ценим едни и същи стойности, които се изразяват в поезията и красотата на миговете, от които е съставен животът.

д-р Габриела Цанева