БРОД КЪМ ВИСИНИ – стихотворения на Стоян Михайлов

БРОД ОТ КРАСОТА

Под гордите чудати планини,
водите си сама река разлива…
Тук старост се прекланя с младини
пред красота и хладина пенлива!
Като на люлка по изплетен мост,
сродяваш ти за кратко бреговете.
За мъничко си над реката гост,
а сякаш се сродяваш с Боговете!
Съглеждаш нейде горди върхове
и зъбери скалисти мразовити…
По долу с обич букът те зове,
примамят по-нагоре те елите!
Отдолу слънцето с любов блести
и в камъни заоблени подскача…
Пристъпваш, а усещаш че летиш
и разговаряш със звездите в здрача!

Един, от време брод човек избрал –
естрада сред природата велика!
А с моста въжен, сякаш е създал
площадка – красотата да те вика!

ПОД ДЪЖДА

Ех този дъжд! Ах този дъжд немирен,
запомних като бисер подарен…
Той из ведро преливаше неспирен,
а тя – притискаше снага до мен!
И как внезапно плисна, ненадейно,
като че бе нарочен за часа?
Лицето и ощастливено грейна –
тъй двама бяхме „жертви под дъжда”!
Изливаше се водната стихия –
а звън усещах капковия вик!
На завет? Не, по-силно да обвия
„кошутата” си исках този миг!
О този дъжд! Дарител наш случаен –
нечакано живота що всели!
За двама беше той урок безкраен –
мечтание, навън кога вали!

Ти трепетни ръце тогава топлиш –
пулсиращо сърце едва кротиш…
И както в лунна нощ, с потайни вопли,
от радост обладан ще полетиш!

БРОД КЪМ ВИСИНИ

Гори ме мисъл чудновата –
да диря брод към висините…
Просторът вика ми душата –
покоят бяга и в нощите.
Сред птиците да се възкача,
с ръцете си да им помахам…
И с радост окрилен до здрача,
им дам безбрежност на размаха!
Със облаци да се ръкувам –
космически лъчи да галя…
На вас звезди да чиракувам
и огъня в очи да паля!
Поклон да сторя на Луната –
да я възпея в стих небесен…
А цял потънал в чар-позлата,
копнея приказно унесен…
Желая утрото мечтано
без страст гореща да дочакам…
Дори и морен – на коляно
да кажа сбогом пак на мрака!
Тъй озарен от чистотата,
що в ранина небето праща
към теб Земя – о майко Свята,
обратно пътя си да хващам!

ДВУБОЙ СЪС СТАРОСТТА

Омръзна ми, когато се събудя,
да почва с укорът обиден тя –
че стар съм, недостоен да се трудя,
че всичко с младостта ми отлетя.
Престорих се на глух, на безразличен –
намерих си най-личния костюм…
С бомбето и със връзката окичен
закрачих в личния ни градски друм!
Здрависваха ме бързи минувачи,
подканваха познати на кафе…
А ха, аз личност бил съм още, значи –
а не старикът – аутодафе!
Избрах си лична и престижна маса,
от чантата извадих ръкопис…
Поведен от неистова нагласа,
изпълвах листи с дребен краснопис!
Край масата ми, видни хора сбрала,
долавях шепот с тръпнещи уста –
„с духа си бай Стояне за похвала“!
В крака ми, бе се скрила старостта !

23.05.2024

Стоян Михайлов