БЪЛГАРСКИ РУБАЙЯТ – 12 – поезия на Димитър Анакиев

ВЪВЕДЕНИЕ

Започнах да пиша четиристишия като студент, много преди хайку. В началото пишех в европейски и китайски стил, но по-късно бях пленен от дълбочината на арабските (Ал-Маари, 10-ти век) и персийските (Омар Хаям, 11-12-ти век) четиристишия. Написах голям ръкопис рубайят (рима: ААБА), който не знам къде е днес. Причината за завръщането ми към рубаите е наблюдението, че днес в България до голяма степен се избягват културни продукти на ислямските култури, а това е доста съмнителна позиция на „свободен“, „независим“, „либерален“, както се самоопределят българските писатели и интелектуалци.

Могат ли цветя, чиито корени са в арабската/персийската култура, да цъфтят в българската култура?
Думата RUBAYYAT е арабска, тя е множествено число от „rubai“, което означава „четиристишие“. В Персия се превръща в популярен жанр под формата на рима AABA.

С този ръкопис от 12 рубайят, който се надявам да разширя значително в бъдеще, искам да отдам почит и на моите прекрасни персийски сътрудници в Médecines du Monde, които ме учиха не само да говоря фарси (персийски), но и да пиша с арабски букви.

*

1.
Всичко, което преживях, изчезва в мъглата,
Светът е сън, а времето — вратата.
Птица на надежда отлита от гнездото,
Зад поета остава илюзията свята.

2.
Загубих стиховете — прах от младостта,
Защо ли мислех все за любовта?
Днес зъб счупих — и смях, и истина:
Животът реди късмет и мъдростта.

3.
В края на краищата — що е срам?
Да молиш глупостта или я сам?
Мълчи глупакът — ето мъдрост стара:
Гласът му да не чуваш е голям.

4.
В планината старецът живее сам,
с десет кучета, десет котки — свят му там.
Котки се гушат, кучета пазят двора —
а той е щастлив под небесния храм.

5.
Поети хиляди — без грам поезия,
потъват в свои стихове-илюзия.
Все пишат, пишат — всеки е „велик“,
а всъщност шум и куха екзистенция.

6.
Един прозорец — в кладенеца стих,
там пясък властва — сух и тежък дих.
И жалки жаби чакат във мрака,
за капка светъл дъжд да падне в них.

7.
В Трънския край — безкраен, тих и свят,
баща ми учи, коси — живот богат.
А аз откривам себе си във всичко,
оставено от него — светъл цвят.

8.
Очите търсеха слънцето — живот,
сега ги кълват птици без живот.
Полето сведено стои — човешка притча:
и славата увяхва, както всеки плод.

9.
От сянка в сянка — пътят е жарта,
под дърво — храм, но кратка е смъртта.
Над нас царува слънце неумолимо,
сияен свод — корона на света.

10.
Не всеки знае що е доброта,
лоялността не ражда всяка съдба.
Който сърцето слуша — хора намира,
а друг живее в пустиня от лица.

11.
Мравките тичат по ред без вина,
утъпкана пътека — съдба им една.
Човекът се скита, но щом го погледнат отвисоко —
и той е мравка във праха на света.

12.
Човекът не знае какво е смъртта,
а те му продават утеха и „светлина“.
Но щом всичко се окаже глупост —
ще лъсне търговията зад олтара.

Димитър Анакиев