ЧЕРЕШОВИТЕ ВОДИ НА БЪЛГАРСКАТА ТАНКА – Александър Алекс. Дъбнишки и Али Юсейн
Александър Алекс. Дъбнишки, София
ЧЕРЕШОВИ ГРАДИНИ – танка проза
В детските години всяка пролет пътувахме с майка ми при баба и дядо в Севлиево.
В полите на Балкана, в ниското се появяваше долина, пълна с черешови градини.
Черешите цъфтяха и всичко под нас бе потънало в белота, сякаш облаци бяха слезли долу.
В края на май узрелите череши щяха да превърнат за малко бялата градина в тъмночервена, почти черна. За кратко долината щеше да се изпълни със сладко ухание на зрял плод. Тогава обаче тя бе чисто бяла и ако влезех в нея, щях да потъна в малък рай, озвучаван от пчели. Между дърветата се мяркаха балкански къщички с кошери край тях.
„Догодина хората ще бъдат изселени и долината ще стане язовир,” каза дядо ми.
Запомних тези думи, без да разбирам какво се е криело зад тях.
Осъзнаването дойде на следващата година; пак бе април, пак пътувахме за Севлиево и аз очаквах да видя белите градини.
Долината се показа потънала в мътни локви, които се сливаха в сива вода, заливаща всичко.
Нямаше градини, а стърчаха дънери на изсечени череши. И водата не бе жива. Нямаше слънце в нея, не плуваха облаци.
Така започна язовирът. Постепенно той се напълни с вода и бяха заселени студени очи, които обитаваха дълбините, където преди жужаха пчели по белите цветове.
В зрелите си години си представях останалите на дъното дървета − почернели, изгнили. Виждах студените очи, вперени в тях. Те сякаш се бояха да не би да стане невъзможното − дървото, помнещо и други времена, да оживее, да цъфне и даде плод.
Усещах дълбината, зинала пред нас и в бълбукането на тинестата вода долавях думите: „Всяко дърво, донесло плод, да се отсече и хвърли в огъня!”
череши с роса
слънце в частици небе
попива пръстта
давят се − ето чезнат
капки от топъл нектар
Али Юсейн, Ямбол
*
Приеми горчивината –
срещу нея се изправи,
заедно с твоята обич душата си закали.
Помогни на оня, който те обича.
Ако е лъжа, за него грозна ще е смъртта.
*
Първо изгрев, после залез и остаряваме.
Начало и край – някъде там
има причина да се раздаваме.
Така животът се живее, не просто преживява.
Поколения наред – създаваме и отминават.
