ЧЕРЕШОВИТЕ ВОДИ НА БЪЛГАРСКАТА ТАНКА – Александър Алекс. Дъбнишки и Али Юсейн

Александър Алекс. Дъбнишки, София

ЧЕРЕШОВИ ГРАДИНИ – танка проза

В детските години всяка пролет пътувахме с майка ми при баба и дядо в Севлиево.

В полите на Балкана, в ниското се появяваше долина, пълна с черешови градини.

Черешите цъфтяха и всичко под нас бе потънало в белота, сякаш облаци бяха слезли долу.

В края на май узрелите череши щяха да превърнат за малко бялата градина в тъмночервена, почти черна. За кратко долината щеше да се изпълни със сладко ухание на зрял плод. Тогава обаче тя бе чисто бяла и ако влезех в нея, щях да потъна в малък рай, озвучаван от пчели. Между дърветата се мяркаха балкански къщички с кошери край тях.

„Догодина хората ще бъдат изселени и долината ще стане язовир,” каза дядо ми.

Запомних тези думи, без да разбирам какво се е криело зад тях.

Осъзнаването дойде на следващата година; пак бе април, пак пътувахме за Севлиево и аз очаквах да видя белите градини.

Долината се показа потънала в мътни локви, които се сливаха в сива вода, заливаща всичко.

Нямаше градини, а стърчаха дънери на изсечени череши. И водата не бе жива. Нямаше слънце в нея, не плуваха облаци.

Така започна язовирът. Постепенно той се напълни с вода и бяха заселени студени очи, които обитаваха дълбините, където преди жужаха пчели по белите цветове.

В зрелите си години си представях останалите на дъното дървета − почернели, изгнили. Виждах студените очи, вперени в тях. Те сякаш се бояха да не би да стане невъзможното − дървото, помнещо и други времена, да оживее, да цъфне и даде плод.

Усещах дълбината, зинала пред нас и в бълбукането на тинестата вода долавях думите: „Всяко дърво, донесло плод, да се отсече и хвърли в огъня!”

череши с роса
слънце в частици небе
попива пръстта
давят се − ето чезнат
капки от топъл нектар

Али Юсейн, Ямбол

*

Приеми горчивината –
срещу нея се изправи,
заедно с твоята обич душата си закали.
Помогни на оня, който те обича.
Ако е лъжа, за него грозна ще е смъртта.

*

Първо изгрев, после залез и остаряваме.
Начало и край – някъде там
има причина да се раздаваме.
Така животът се живее, не просто преживява.
Поколения наред – създаваме и отминават.