В тази публикация представяме Николета Манчева, автор, който участва за първи път в конкурса „Черешовите води на българската танка“, но още с дебюта си показва изключително фин усет към кратката източна форма. Нейните танки са изградени върху тишина, памет и идентичност. Това се нейните теми, които тя превръща в лирически образи с изненадваща зрялост. Първата танка работи с мотива за разпознаването – след години „без корени“ лицето, открито в нечии очи, е едновременно уплаха и откровение. Това е класическа танка динамика: външен образ, който отключва вътрешно състояние. Втората танка е още по-силна – стара къща, чужди имена, прах, който помни. Манчева умее да превръща предметното в емоционално, а пространството в биография. Танка прозата „Писмо без адрес“ е най-завършената част от участието ѝ: езикът е чист, раним, с онзи характерен „вътрешен кадър“, който е ключов за жанра. Текстът носи усещане за липса, за тишина като фамилия, за болка, която чака да бъде назована. Танката под него е великолепно съгласувана: майка, тишина, море като дом. Ренсаку цикълът „Име“ проследява дълбока лична линия: чужд подпис върху детството, страх от прилика, море, което мълчи вместо всички жени. Това е ренсаку, който не разказва, то лекува. Манчева владее паузата, мълчанието, онзи фин преход между части, който е сърцевината на ренсаку формата. Творбите на Николета Манчева показват автор с изключително чувствителен език, силна образност и естествено разбиране за духа на танка поезията. Дебют, който впечатлява с дълбочина и стил.

ЧЕРЕШОВИТЕ ВОДИ НА БЪЛГАРСКАТА ТАНКА:
НИКОЛЕТА МАНЧЕВА

РАЗДЕЛ “ТАНКА ПОЕЗИЯ”

1.

след толкова
години без корени
се уплаших –
когато в нечии очи
познах лицето си

2.

старата къща
пази по стените си
чужди имена –
само прахът помни
коя бях преди тях

РАЗДЕЛ “ТАНКА ПРОЗА”

ПИСМО БЕЗ АДРЕС

Понякога човек живее цял живот с усещането, че е изпуснат от нечии ръце още в началото на света. Свиква да носи тишината вместо фамилия. Да подрежда липсите си като снимки в чекмедже. И все пак идва миг, в който едно лице, един поглед или една случайна дума отключват врата, която никога не е била напълно затворена. Тогава разбираш, че болката не е изчезнала. Тя просто е чакала да бъде назована.

късно вечерта
майка ми проговори
чрез тишина –
и цялото море
заприлича на дом

РАЗДЕЛ “РЕНСАКУ”

ИМЕ

I

чуждият подпис
върху детството ми
още тежи –
майка ми ме повика
чак след трийсет зими

II

по старите снимки
търся прилика с някого
и се страхувам –
понякога очите
знаят преди сърцето

III

вечер във Варна
морето мълчи вместо
всички жени –
само солта остана
да ме нарича „дъще”

Николета Манчева