Представяме Мария Димитрова – автор със силно, устойчиво и разпознаваемо присъствие в „Черешовите води на българската танка“. Нейната поетична проза е сдържана, но наситена; кратка, но многослойна; минималистична, но емоционално концентрирана. Прозаичният фрагмент в „Седмица за щастие“ е пример за това майсторство: една спирка, един дъжд, една градина, две цветя, два сезона… и една любов, която се разгръща през детайла. Мария умее да превръща наблюдението в метафора, а метафората – в емоционален жест. Оранжевата роза и есенният минзухар стават образи на двама души, различни, но допълващи се; близки, но раздалечени във времето. Поетичният фрагмент е игра на думи и противопоставяне на възможности за развитие. Танка поезията, с която се представя, звучи като естествен резонанс на танка прозата: кратки, точни, фино балансирани текстове, които улавят смущението, играта на живота, движението на деня и нощта. Мария владее паузата, ритъма, недоизказаното и онзи вътрешен минимализъм, който е сърцевината на далекоизточната естетика.
ЧЕРЕШОВИТЕ ВОДИ НА БЪЛГАРСКАТА ТАНКА:
МАРИЯ ДИМИТРОВА
РАЗДЕЛ “ТАНКА ПОЕЗИЯ”
Пак чуруликат
наперено птичета
неоперени.
В потока от думи към теб
прикривам смущение.
*
Търкаля луни
и слънчеви кръгове
играта – живот.
Черна и рижава,
две котки – денят с нощта.
РАЗДЕЛ “ТАНКА ПРОЗА”
СЕДМИЦА ЗА ЩАСТИЕ
Преваля, а автобусът ти закъснява. Седя на спирката срещу майската разлистена градина и мисля за нас. Оранжевата роза вече е цъфнала, а есенният минзухар – с повехнали дълги листа и без цветове, лежи изнемощяло сред мокрите туфи здравец. Той също цъфти в яркооранжево – но едва в края на есента. И никога не е виждал розата, нито тя – него, въпреки че ги делят няколко метра. И два сезона.
Също като нас.
Не, не разстоянието е проблемът. Обичахме се цели дванайсет месеца и това, че живеем в различни градове, не ни пречеше. Ние бяхме различни! Обичахме различни неща – смеехме се на различни шеги, натъжавахме се от различни случки, наслаждавахме се на различна храна, четяхме различни книги. Но и двамата обичахме, смеехме се, тъгувахме, наслаждавахме се, четяхме… Беше ли това достатъчно? Защо ми е някой, в когото да се оглеждам като в огледало? Ако чуем шега – все един от нас ще се засмее, ако прочетем книга, дори и не цялата – ти ще знаеш началото, а аз – края.
Имах нужда не от някой като мен, а от някой, който да ме допълва и да ме прави по-силна. Мога да понеса малко съвършенство извън себе си!
Извиних ти се. Ти каза: „Може би…“. Сигурно съм го заслужила. Ако предадеш някого, нормално е да не очакваш пак цветя и слънца. Особено оранжеви. Сега чакам, а автобусът ти закъснява. Само ти можеш да накараш времето да препуска като пролетен вихър или да се влачи като грохнала старица по есенна, вехнеща алея.
Закъснях ли с разкаянието си? И този автобус – с номер 7 отпред, сякаш не е извънградски и сякаш между нас няма нищо – дори и разстояние…
Още е вторник,
а сѐдмицата преваля.
Идва седмѝцата.
Оранжевата роза
цъфти до минзухара.
Мария Димитрова
