ЧЕРНОТО КОТЕ – разказ на Анна Димитрова
Соня бързаше да чекира багажа си.
Докато чакаше на опашката дочу музика. Някой свиреше на пиано. Обърна се, огледа се и видя, че звуците идват от горния салон. Видя и хора да се скупчват в средата. Бързо се освободи от големия куфар, метна раничката си на гръб, изтича към лифта, за да се качи горе, откъдето идваше музиката. Там, видя едно младо момче, тиинейджър с прави пепеляви коси до раменете и с кръгли очилца на носа, досущ като на Джон Ленън. Беше седнало на столчето пред пианото и свиреше сонатата на Шопен. После извади от раничката си свитък с ноти и отново засвири. Хората ръкопляскаха въодушевено.
Между пътниците се разнасяше шепот, че младежът щял да участва в престижен конкурс за пианисти. Решил да оползотвори времето за чакане пред гейтовете за разсвирване.
След премигващите светлини по таблата над главите им множеството се разпръсна и се запъти за паспортна проверка. Младежът с очилцата стана и се отправи към гейта. Соня го изпрати с благодарен поглед.
Приближи се до пианото и седна на пода. Имаше доста време до нейния полет. Винаги е искала да свири, но така и не се научи.
*
Спомни си как като дете с умиление гледаше съседското момиче, което ходеше на уроци по пиано. Нейната майка беше изискана дама с блага усмивка. Говореше френски. Бащата достолепен полковник. Соня се беше сприятелила с дъщеря им. Понякога я канеха у тях. Имаше особена топлина и уют в този дом.
Веднъж тя се престраши и пожела да я придружи за урока до местното читалище. Посрещна ги учителката. Дребна женица с бели коси, свити на кокче зад тила. Спомни си как тя я помоли да седне на едно столче в ъгъла на стаята и да слуша. Тогава Соня за пръв път чу звуци, които излитаха като птици измежду белите клавиши и се учеха да летят. После уморени се прибираха в гнездата, за да направят път на малките птиченца, скрити между черните клавиши. В стаята летяха малки и големи, учеха се да пеят в хор.
Соня си спомни как, като свършиха с урока, плахо се престраши и пристъпи до пианото. Приличаше на нейното черно коте с бели петна на муцунката, само че много по-голямо. Протегна ръка да го погали и то издаде звуци, също като нейното коте в скута, когато го милваше.
Няколко пъти ходиха заедно до читалището. Там успя да запамети нотите и няколко упражнения за една ръка. Вкъщи масата им беше застлана със синя покривка на бели квадратчета. Соня си представяше, че това е пиано и започваше да свири наученото. Искаше да лети като птица.
Една неделя нейна съученичка я покани на рождения си ден. Тя живееше в голяма къща на ъгъл с много цветя и една смокиня, от чиито плодове майка й правеше чудно кехлибарено сладко. Когато влезе в стаята за гости, до стената стоеше лъскаво черно пиано с образа на нейното коте. Прииска й се да го погали. Съученичката забеляза, че Соня не откъсва очи от него. Седна на столчето и изсвири два кратки етюда. И отново птиците изскочиха между клавишите и закръжиха из стаята.
Спомни си как през ваканцията ги заведоха на образователен симфоничен концерт в красива зала с червени тапицирани столове. Бяха меки и топли, като котешка козина. На сцената лежеше нейната черна котка, но много по-голяма. Наричаха я Роял. Звуците излитаха от тялото й, превръщаха се в птици и мощно размахваха криле във въздуха. И Соня летеше след тях все по- нависоко, лека като перце.
Когато събра смелост, отиде в читалището, за да се запише на уроци по пиано. Цялата трепереше като лист. Трябваше да изпее някои от изсвирените фрагменти. Само че, пеенето й беше толкова фалшиво, че отказаха да я запишат под предлог, че е пораснала и е късно да започва.
Така се раздели с мечтата си.
*
Сега, на летището, седеше на пода със скръстени крака, подпряла главата си с длани и се любуваше на пианото. Гледаше го и разсъждаваше кога и как е попаднало тук. Какъв път е извървяло. Пианото като че ли усети нейното любопитство, започна да разказва своя живот. Родило се в далечна Русия. Имало много братя. Един прекрасен ден го натоварили на голям кораб. Там ролята му била да забавлява богатите пътешественици.
Запознало се с много музиканти. Идвали за по един сезон, да спечелят някой лев и напускали. Искали да свирят съвременна музика, да си направят група и да свирят на концерти. Доста години пътувало пианото по различни места. Срещало се с ураганни ветрове, с огнени изгреви и бакърени залези, с безбрежното спокойствие на морската шир. Слушало говор на различни езици. Видяло много любов, видяло ревност, видяло и скандали. Но вечер в салона, когато пианото изваждало от сърцето си спотаените чувства във вълшебни звуци, във въздуха трептяла само любов.
*
Един ден капитанът на кораба решил, че пианото доста е пътувало, поостаряло и взело да проскърцва. Подарил го на един заможен пасажер, който пътувал с болната си дъщеричка. Очите на момичето светнали.
Бащата тайно се надявал, че ако детето му се научи да свири, болестта ще си отиде. Минали две години, русокоската била упорита и колкото и да нямала сили, напредвала. Била щастлива да се докосва до света на музиката на великите композитори. Но лошата болест покосила нежното сърчице на момичето. Къщата осиротяла. Болката често се спирала до пианото. Гледала го, милвала го , искала да си отиде от тази къща, но не можела да се отдели от него.
Пианото страдало. Чувствало се изоставено и самотно в покрусения дом. Тогава заможните родители решили да подарят пианото на съседското момиче, което често се качвало на клона на близкото дърво и оттам слушало музиката, която излитала от прозорците на богатата къща.
Родителите му живеели скромно и бедно. Не можели да си позволят такива разходи. Всичко вървяло добре, докато един ден момичето изчезнало. В кръвта му бушувала циганска кръв. Искало да танцува.
Събрало се с танцьори от пътуващ цирк и тръгнало по света.
Пианото отново осиротяло. Страдало както за болното момиче, така и за танцуващото.
Мизерията принудила бедното семейство да продаде пианото. Нищо, че му било подарено. Гладът често почуквал на вратата на бедната къща.
*
Върнали се на село. Там все още имало читалище. Библиотекарката с радост приела пианото сред книгите в културната обител. Все още имало някакъв живот по селата. Идвали деца от селото да се учат да свирят.
Учителката била млада и красива. Дошла в селото заради чистия въздух.
От пушеците и отровите в големия град се сдобила с астма. Обичала децата , а и те я обичали. Идвали с радост, галели пианото , целували го. Гледали учителката с блеснали очи. Тя била вълшебницата от приказките.
Дори изнесли концерт пред родителите си.
Но ден след ден къщите опустявали. Селото бавно се обезлюдявало.
Децата изчезнали по големите градове, а някои заминали за чужбина. Читалището склопило прозорци и заключило вратите си.
Фасадата започнала да се руши. Мазилката като парцали от скъсана рокля се развявали от вятъра.
*
Една есенна вечер Иван, който бил роден тук, но след това емигрирал в Канада, се върнал. Много искал да види осиротялата си родна къща.
Родителите му починали. Дворът обрасъл с треви като човешки ръст.
Всичко буренясало. Седнал на прага и заплакал. Детството му минавало пред очите като на филм. Тук се бил влюбил за първи път. Тук за пръв път целунал момиче. Разходил се из замрялото село, минал покрай затворената фурна, искал да усети миризмата на топъл селски хляб от детството си. Стигнал и до рушащата се сграда на читалището. През пролуките видял заключеното като в карцер пиано, покрито със захабен чаршаф. И пак заплакал. Плачел за младостта си. С насълзени очи стигнал до разкостената църква. И нейният двор бил буренясал. Но камбанарията стояла. 90-годишната баба Стояна идвала да подръпва езика й, когато някой се спомине.
Дълго стоял Иван пред загасналото кандило. Стоял и мълчал. Разговарял с тишината. Чул някакъв глас да му говори. Огледал се. Нямало никой.
Дори ветрецът бил замлъкнал пред мъртвешката тишина. Не можел да разбере какво точно му казвал странният глас, който явно излизал от дълбините на неговото сърце. Една пъстрокрила птица прелетяла и кацнала върху езика на камбаната. Заудряла с клюн така , че в тишината се чувал едва доловим звън. Камбаната пеела: „ Направи нещо, направи нещо“!
Иван се заслушал. Разбрал, че това се отнася за него. Искал да направи нещо, но не знаел какво. И тогава разбрал, че трябва да спаси пианото.
*
Намерил най-добрия акордьор. Акордирано, смазано и излъскано било готово за път.
Иван трябвало да се прибира в Канада. Работата му там не позволявала повече да отсъства. И решил. Подарил пианото на летището. Който може, нека да свири. А хората преди път да не се страхуват, да слушат и да се радват.
Соня стана от пода, метна раничката си на гръб, погали черния лъскав гръб на пианото и тръгна към своя гейт. Очакваше я среща с любимия от другата страна на океана.
Анна Димитрова
