ЧЕТКИТЕ НА ДЪЖДА И ВЯТЪРА – поезия на Диана Стефанова

*

О, сърце, ти бреме си,
роб на тази кръв,
която по вените тече.
О, сърце, ти блато си
но цъфти в тебе нежността ми
като лилия.

В такива мигове аз зная,
че и въздуха,
който дишам е груб за теб,
затова понякога без дъх оставам.
Между слънцето и мрака,
между обич и омраза,
все дрипава
пристъпва моята душа.

А въпросите във мене светят –
земните звезди са –
с тях обсипвам възвишеното небе.
И ровя се дълбоко във кръвта,
човешкото си дъно да достигна.
Навярно отговорите са там
в необузданите стихии,
които ме обсебват.

Вселено,
върху огромната ти длан земята ни
е една задъхана
човешка стъпка.
Върху тялото ти
земята ни е просто като бемка.
Вселено,
и ти си днес
на човешки кръст разпъната.
О, сърце!?
… От човешките ни страсти
няма по-големи богове.

*

Отдавна искам да напиша стих,
но от мълния ударен, изгаря той във мен.
А раната отваря се в молитвен зов.
Научих се да разговарям със мълчанието си,
а в него разлистваше най-хубавият,
най-истинският стих.

Но ти, Читателю,
не знаеш
езика на душата ми и мълчиш, мълчиш…
И превърнаха се стиховете
в уморени кораби
спуснали крилатите платна
в залива на своето пристанище – сърцето.
Тук думите освободени
от погледи и жестове –
поемат дъх.
Вливат се в червената река – кръвта ми.

О, Живот,
ще стопля замръзналата в теб сълза?…
Да ще над живея раната,
която в мен расте, не се затваря.
О, тази рана съдбовен знак ли е?
Надига се вълнението на червената река.
Пулсират, сините й брегове,
и думите се вливат,
взривява шепотът им тишината
и… обагрят листа.

*

Напразно ли ветровете и дъждовете размахват четките си,
сърцата ни да разгримират.
Днес и въздухът, който дишаме гримиран е.
Как ще разпознаеш лицето ми
на човек, или на хищник е,
щом и истините в нас
гримиран са?

Земя,
ти най-живият часовник си на времето,
но животът ти миниран е
и непрекъснато се вслушваш в стъпките –
в човешките ни стъпки,
а те тиктакат по циферблата ти,
и отмерват времето Живот.

Земя,
така облечена в зелено,
не си ли ти войник на времето.
За свободата си воюваш със човека.

СУША

Вместо хляб, тъмното растеше във душата ми.
Безплодни буците превръщаха се в прах.
С тъмно мога ли да нахраня някого.
Тъмно на масата да сложа,
с тъмно да напълня чашите.
Кръв ли по вените се стича,
или в тях единствено расте копривата.
Въглени ли гърлото ми парят.
Сухи са очите огъня да давят.

Пръстите във корени превърнаха се.
Слязоха в дълбокото.
Тръгнаха, разровиха
на мравките хамбарите.
И сега на утрешния ден замесвам хляба
и расте, расте тестото,
и нощта препълва,
тъмното в душата ми изгребва
и внезапно става светло –
сякаш цялото небе с ръцете си измесвам.
А мъже, жени – народ
в утрото ще тръгнат,
хляба да целунат.
Но … сега със хляба влиза и душата ми в пещта.

Бог, земя, човек ли ще нахраня,
или ще излезе от пещта душата ми запалена –
факел в тъмното да свети.
И дано земята ни – огромен въглен
видят дъждовете.
… А мъже, жени – народ
със пети жаравени
мълком като нестинари водят хорото ти, Живот!

*

Откакто се помня
тази стена не е направила нито крачка
от самото си раждане.
Вкоренена дълбоко в земята,
извисила е ръст.
Ако имаше памет, глас и очи,
можеше да разкаже много неща.
И кой знае какъв хаос щеше да настъпи?
От ужас и водите на река Янтра
щяха обратно да потекат.
Колко ли тиня, предателства
и зазидани истини в нея, носи историята?
А може би
тази стена има и памет, и глас, и очи
но завинаги е осъдена да мълчи!

*

И пука се, разкъсва се по шевовете си
на Живота дрехата,
с която от години го обличам:
казва отесняла му била,
но искал да се разходи из Вселената.
Да тръгне иска, дори да бъде гол.
Но нали винаги загрижена
за бъдещото му била съм,
за да го предпазя от евентуални грешки,
оковавам го с белезниците
на моите съвети,
навличам му усмирителната риза.
Така загрижена за здравето му:
“Дано го вразумя” си казвам.
От години все е хремав и боледува
от идеята за свободомислие.

*

Аз не попитах – в кой живот съм?
Вярвам и следвам светлия лъч,
с който ме води Вселената.
Но… все по непозната
и чужда ми е тази планета,
а всъщност,
толкова дълбоко я нося в сърцето си.
Навярно от нея моят корен е тръгнал
с въздишката на вселенския вятър.

*

Неусетно се разтварям
във въздуха
като глухарче политам
и се пръсвам от раната,
с която защитих,
свободата ти, въздуха, и името ти Живот.
Тук върху тази планета
от хора и пръст,
и с това необятна небе
с потоци от светлина, и от дъжд,
живях.

Тази планета –
уморена, сиротна се къпе във скръб.
Човечество, опомни се,
със сълза и усмивка
в твоя поглед дишах,
твоя съдба съм
и ме целува твоята пръст.
Човечество,
и ти си в окото на Вселенския съд.

Диана Стефанова

Подбор: Павлина Петкова