БЕЗ ДАВНОСТ: ПЕТКО ОГОЙСКИ
01.11.1929 – 22.01.2020 г.
ЧОВЕЧНО ЛИ Е ЧОВЕЧЕСТВОТО? – есе на Петко Огойси
Чудя се сега на всички, но най-вече на себе си.
Втори път ме вкарват в затвора за дейност срещу болшевизма, заглъхнала е в света всяка ярост и дори пропаганда против него, а ние си умуваме за „утрешния ден“, „деня Хикс“ или гороломния „Видов ден“ и най-наивно си чертаем и уточняваме „програми“ за тогава. Все още си очакваме на този Видов ден да се видят не само тъмните дела на нашите противници, но и нашите чисти чела.
Забравяме колко от тези чисти чела са вече със старчески бръчки, а някои и под земята. Вярата ни в този утрешен ден не подлежеше и не се подлагаше на никакво разумно, реалистично обосноваване. Тя беше навик. Едно разбиращо се от само себе си упование. Някаква защита, оправдание за положението ни, на гузността ни за бедите, които нанасяме на семействата си.
От това време са и моите поетични „Настроения“, дето всъщност надеждата в безнадеждността ми остава само в гордостта на единствен от единствените:
„Как гордо е, кога в неволя,
– в подножието мрачно на палача,
пред който всеки моли се и плаче,
– единствен ти пощада не помолиш…
Как гордо е да вярваш още
в изгрева на твоята зорница,
– кога неблясва ни една искрица
– в мъртвилото на тия тъмни нощи…“
*
Вярата, че ще дойде този утрешен ден беше търсена необходимост.
Защото веенията от разкултването на Сталин в СССР, които се подхранваха с появата на Солженицин, напълно се вместваха в поредицата от блъфове за оцеляване на системата, появяващи се и заглъхващи. Какъвто бе 20-ият конгрес на КПСС, Априлският пленум на БКП, извинението на Хрушчов пред Тито и др. Сега вече и видимият, обемно-физическият начин на идването на този утрешен ден не се асоциираше с посрещането на американците, както някога на руснаците.
Вместо това се ширеше пристрастният анекдот, че като отишъл в ловджийските си опрятности Тодор Живков на някаква овчарска кошара и го запитали кой е, той отговорил: „Как да не ме познавате? Аз съм надеждата и опората на българския народ.“ Тогава един от овчарите се провикнал към съседната кошара: „Ей, колеги, идвайте насам, че господин Кенеди дойде.“ (От 1961 г. Джон Кенеди бе станал президент на САЩ.)
*
Наистина, не беше настанало някакво безветрие в нашия т. нар. „социалистически лагер“, защото изгоненият пред парадните врати култ натрапчиво влизаше през задния вход и вече се появяваше на балкона.
Никита Хрушчов вече се възнасяше като „най-големия миротворец“, той също беше енциклопедичен всезнайко. И за историята, и за литературата, и най-вече за селското стопанство с преобладаващо застъпничество за царевицата. Неговата бъбривост, в противовес на Сталин, цветист език и дори Волнодумство чрез анекдотичните примери, с които подкрепяше твърденията си, ни караха за пръв път да четем речите и докладите му, за разлика от сивотата на всички останали. Но често изпадаше и в смешни положения.
Правеше гафове. Негово подражаващо му копие тук беше Тодор Живков.
Опитите им чрез прокламирането на „демократизация“ да овладеят и се наложат на върха на своите партии и страни доста объркваше пригодената за абсолютна диктатура командно-административна система. Объркваше и нас с очакването ден из ден да се случи нещо на тази система, което обаче не се случваше.
*
В търсене на обяснение на положението ние мъдрувахме не само на работните места, но, както вече писах, и по килиите, вечер след работа или в неделя, когато не работехме.
Един от атракционните случаи беше събирането ни при графа – граф Николай Леонидович Игнатиев, правнук на известния ни руски дипломат по време на Освобождението граф Игнатиев. Роден на Запад, мисля във Франция, от майка шотландка, служил като френски офицер в Алжир, ранен и пленен от немците, с отрязан от тях ляв крак, той беше набрал знание за неща, от които ние нямахме и хабер. (Мисля, че октомврийският преврат в Русия през 1917 г. прогонва на Запад част от фамилията на граф Игнатиев.) Но освен че беше католик, друго всичко у него беше руско. Ненавиждаше германците и заявяваше:
– Свещен народ са русите. Мъченичеството им под болшевишкото иго ще ги възвиси до спасители на света от злините и пороците. Засега всичко в живота е повечето лошо, затова имай душа да се радваш, когато имаш хубав миг… (Той симпатизираше на БЗНС.)
*
Първата му жена, французойка, използвала случая с пленяването и неизвестността, за да измоли от папския престол правото да се счита разведена. С нея има дъшеря, сега омъжена в Мексико. Не помня добре, но мисля, че родствеността му с България поради дядо му, на чието име има толкова улици, село и училища, го довежда в България, дето се оженва за дъщерята на Ал. Оббов, журналистка във в. „Земеделско знаме“.
Той също е журналист, работил във в. „Монд“ и „Фигаро“. И с нея имат дъщеря, Паци, омъжена за един датски барон. Живели са на ул. „Мизия“ в София, но шпиономанията на нашите управници го вкарва в затвора. Пускат го на 3-и март 1964 г. по случай Освобождението, а беше осъден на 16 години и изтърпя 13. Съдът бил преразгледал делото му и намерил, че е невинен. Съобщили му, че е било съдебна грешка, поради което годините в затвора ще му се признаят за трудов стаж. „Малката“ 13-годишна „грешка“ остава без последствия.
Чуден човек беше графът. Много близки бяха с Иван Първанов Божилов-Джони, с когото и след затвора са се срещали често. Но и всички други намираха интересно да са в компанията му. Повечето в килията, защото протезата го правеше трудно подвижен.
– Неотстъпно съм за демокрацията – казваше той, – но и диктатурите са като че ли необходимо зло, което да импулсира, макар временно обществото. Това дава отражение и на армиите. Макар в Алжир, Тунис и Либия Хитлеровата армия се биеше на живот и смърт, докато полкове американци отговарят на генерала си с дъвки в устата . Журналистите ги наричат армия на свободата, но те далеч не се съзнават като такива. Те служат за пари и за пенсия. Дългогодишната демокрация е като блато без отток. Зеленясало и развъждащо какво ли не. Нещо средно, някакъв хибрид между двете – диктатурата и демокрацията, трябва да се измисли…
*
От няколко такива разговора, при които графът ме затрогна със своето обобщаващо, някак си върхово виждане на общочовешките, на световните проблеми, аз дойдох до заклюочението, че ние твърде опростено, директно отричаме диктатурата на властниците, без да се задълбочаваме върху склонностите, изначалните дадености на феномена Човек.
*
Преди графа само царският съветник Йосиф Робев, някога в Шуменския затвор през 1951-1952 г. ме е навеждал на подобни размисли и заключения.
Идейните принципи, на които съм поклонник, дават справедливи постановки за устройството на живота, но къде ги ония, които трябва да ги превърнат в живо дело? До каква степен човекът изобщо е годен без принуда да се вмества в идейни принципи, дори в закони и конституции, макар и задължителни, пред жаждата си за лично облагодетелстване и личностна изява? Не понася ли най-често той привлекателните идеи така, както берачът носи стълба, когато отива в овощната градина, за да достига по-лесно зрелите плодове?
Не стана ли името на БЗНС стълба за Георги Трайков, за да достигне върховете на властта, не е ли той стълба и за тукашния Янко Явашев, за да се прави на лидер? Не е ли красивата утопия комунизъм стълбата, по която Ленин и Сталин седнаха на тронове от милиони човешки черепи?
Не е ли страшна пропастта между лененото наметало и ослето на босия свръхчовек Христос и златните багреници и лъскави лимузини на неговите най-висши последователи – папи и патриарси
Близо 500 науки служат на стомаха ни, а само изкуството и религиите са застъпниците на духовността, етиката. Но и те най-често служат на другата човешка жажда – суетата. Чудесните корнизи, резбовани мебели, картини и килими, с една дума домашният интериор на един генерал прави ли го по-човечен от живеещия в сламена кошара селянин?
*
Тези размисли разбиваха на пух и прах тезата, която си бях формулирал – свободата и периодичната изборност на управляващите ще ги прави така зависими и задължени към народа, към неговата воля и глас, че те не могат да бъдат други, освен добри. Иначе не биха се задържали на управленския пулт.
А как тогава – мислех си, след разговорите с графа – властващите по света хвърлят милиони за спортни игри и стадиони при наличието на хиляди и милиони без жилища, хляб и работа? Как така се е утвърдила нуждата от галантерия, кинкалерия и парфюмерия, та средствата за това не се насочат към сираци, вдовици и инвалиди?
Но и още – как тия бедни, бездомни не са станали първенствуващ проблем за милионите избиратели, които да респектират с гласовете си управниците, да насочат излишните разкошества към социално слабите?
И оттук – дали хуманизмът на мнозинството и на отделния човек заема такава част от душевността му, каквато аз си въобразявах, че е нормално да има? Дали при един мач от националното или международното футболно първенство ще дойдат хиляди зрители, ако да речем, вместо да гонят топка с килограм въздух, на двата тима се предостави да правят тухли, състезавайки се по бройките и качествата им? Дали би имало зрители за филм, в който се представя животът на едно нормално, почтено семейство, без измами, изневери, плачове, убийства дори?
*
С други думи човечно ли е човечеството?
Значи и ние, съвременниците на двадесетия век, сме си все още чисто подобие на римска тълпа, която крещи от удоволствие при предсмъртните викове и леещата се кръв на гладиаторите, само че в някаква по-омекотена форма.
Не съм ли аз един епигон на сиромахомилството на Спиро Гулабчев, когато мисля, че футболистите трябва да правят тухли за бездомните и парфюмериите и галантериите да пекат хляб и шият дрехи за голите и гладните?
Не е ли и свободата и демокрацията, в чието име се подлагаме на страдания, една ефимерна залъгалка, украсяваща жаждата ни за личностна проява? Като в САЩ от два века вече има свобода и ги смятаме за образец на демокрация, та изчезнаха ли бедните и отритнатите, престъпниците, мафиотите? Разви ли се духовността, етичността сред материално задоволените? Не намериха ли благоприятна почва тъкмо там изневярата в семействата, сексуалните перверзности, наркоманията и гангстерството, безвидните цапаници на художниците, изкривокълчените фигури на скулпторите, дисхармоничният и какафоничен врясък и трясък на музиката, демоничният и садистичен персонаж литературата? Такава ли посока приема в развитието си напълно свободното общество?
Това ли очаква и нас, ако извоюваме правото на свободен и демократичен избор на народа?
Но тогава? Да одобрим тиранията ли? Разбира се, че не! Хиляди пъти не!
Но как тогава да преминем слузестата река на изброените аргументи?
В „средния път“ кънти в главата и щрихира нещо като „културно дирижирана демокрация“, „просветен авторитаризъм“ и други подобни…
Но отново основният проблем е: “Човечно ли си, Човечество мое?”
Петко Огойски
Из “Записки за българските страдания”, том 1, ИК “Феномен”, С., 1995, 2005
