ЦИКЪЛ КАНАДА – стихотворения на Тодор Билчев

ТУРБУЛЕНЦИИ

Летим над облаците бели,
забравили и скръб, и грижи.
С коси отдавна побелели.
Със Господ най сега сме близки.

От турбуленции и бури,
от суетите долни, земни,
Духът не ще се прекатури,
а всички сметки ще са дребни.

И над земята да се вдигне,
Душата винаги е бяла.
Тя може и до Бог да стигне.
Но не и с нея до раздяла.

23.10.2025 г. 15.55 ч.
В самолета над Атлантическия океан

С ДУШАТА СРЕД ЗВЕЗДИТЕ

Белеят облаци отдолу.
Отгоре слънцето ни грее.
Помежду тях летим доволни.
И нов живот душа живее.

Свободна крачи сред звездите.
И няма по-щастлив от нея.
А щом вплете се във косите,
звезди от обич ги огряват.

23.10.2025 г. 18.45 ч.
В самолета след Гренландия, над Канада

НИАГАРА – ВОДОПАД НА ЛЮБОВТА

Бучи и пени се водата.
Летят в простора волни пръски.
Човекът гледа и се кръсти,
примрял на Бог пред красотата.

Не спира водопадът, свири
с игличките си по телата,
които впиват се в душата
и с нея литват във Всемира.

Човекът тук не съществува.
Той Господ е. Но и прашинка,
излитнала за миг от скрина,
света от който пророкува.

Така навярно и в живота
той бий небесната камбана,
потънал в болести и рани,
а водопадът му е брода,

от който към звездите крачи,
към слънцето и светлината,
далеч от злото на земята.
Любов вода такава значи.

29.10.2025 г. 3.33 ч., Мисисага-Торонто-дом 4894

ГЪРМЯЩИЯТ ВОДОПАД

Гърмящите води изтичат,
целувани от пяна бяла.
Народът към водата тича.
Във капка времето е спряло.

Макар и там, то пак се движи.
Назад не можеш да го върнеш.
В най-дребната пръска се вижда.
Със поглед щеш да го прегърнеш.

А влезеш ли във водопада
и спреш сред сребърна прегръдка,
не може да те изненада,
дори и той да е размътен.

Че мътни водопади няма.
Мътилката е под водата.
Не е тук чистото измама.
А Ниагара слънчев свят е.

29.10.2025 г. 13.13 ч., Мисисага-Торонто, дом 4894

СБОГУВАНЕ С КАНАДА

На Дорето и Емо – с дълбок поклон
и много благодарност

С усмивка слънчева изпраща ме Канада,
красива и щастлива в младата си есен.
Със пръски сребърни ми маха водопада,
а клен червен запява ми родопска песен.

На Канев гордите наследници играят
хорото дунавско във неговата църква.
Постигнали са всичко, вече не мечтаят.
Но с мисъл за България тук съмва, мръква.

А Каневият кръст надгробен се чернее
над цяла Мисисага, Брамтън и Торонто.
И “Горда Стара планина” тук ще се пее,
прелитайки с Вечерница над хоризонта.

Но сградите на Канев вечно ще светлеят,
в ансамбъла с “Мерилин Монро” дори спорящи.
България и тук остава да живее
в сърцата на децата си с любов горяща.

4.11.2025 г. 6.33 ч., Мисисага-Торонто, дом 4894

НАЙ-ЩАСТЛИВОТО ЗАВРЪЩАНЕ

И сякаш лястовички бели,
закитени в небето синьо,
летим над бездната, замрели,
като в беззвучно, нямо кино.

Под мен, над мен прелитат птички.
И май, че съм във птиче ято.
А аз, един от тези всички,
над време и пространство литвам.

Щастливи са Духът, душата.
Отиват, гдето са родени.
На самолета със крилата
прибират се в земя свещена.

Но дълго тука ще витаят.
Къде видяха свободата.
Макар и там, не ще забравят
родината си скъпа, свята.

Не трябват стъклени палати
душата ти да стане птица.
Южнякът стига, да разклати
сред двора старата лозница.

4.11.2025 г. 21.31 ч.
В самолета, над Атлантическия океан, малко след Гренландия

НА ЛЯСТОВИЦА ПОД КРИЛАТА

Аз бях в Торонто, ала вкъщи сякаш.
Пред българи представях се в Канада.
Обсипаха ме тук със мед и мляко.
Но все за родното душата страда.

Че що са бляскави небостъргачи
и всякакви удобства, леснотии?
Духът ми български върха е качил.
И Любовта наскоро ще открие.

С пари и блясък той не ни огрява.
Тъгата и скръбта са му любими.
И знае в житото, че има плява.
А след победите си пее химна.

Дори и на луната да отиде,
ще носи българинът светлината,
във мрак, с която щастие ще види.
На бяла лястовица под крилата.

7.11.2025 г. 19.19 ч., Обретеник

ПРОСЯКЪТ ПРЕД ВОДОПАДА

Гърмящите води на Ниагара
стъписваха дори милионери.
Че дебнеше сред блясъка поквара,
щом щастие не можеш да намериш.

А бе поставил просякът паничка,
с молба да му помогнат във бедата.
Да пуснат дребна някоя паричка.
И, жив да е, му върнат свободата.

Но всички гледаха към водопада.
И никой не разбра, че той е тъжен.
Когато другият до тебе страда,
не знае никой, че и той е длъжен.

Поне внимание да му обърне.
Да стопли със съчувствие душата.
А после пак в деня си да се върне.
И да избира има свободата.

А просякът стои. С надежда чака
да се смили над него Бог, съдбата.
Но пада и над водопада мракът.
И пръските се скриват във мъглата.

Но, ето, някой тука че премина.
И просяка нещастен забеляза.
Паричка малка пусна. И замина.
„Благодаря!”. И водопадът каза.

7.11.2025 г. 21.21 ч., Обретеник

КАНАДА, ЗЕМНАТА В ЧУЖБИНА

Неземен бях за всички във Канада.
Неземна тя за мене също беше.
На клена точно аз във листопада
дойдох, на себе си човек предрешен.

Поет безплатен, край мене си шептяха.
И гледаха ме като чуждоземен.
Че здраво стъпили в пръстта те бяха.
А аз летях, от сили зли обсебен.

Открито съжаляваха ме даже.
Не бяха виждали сред тях подобен.
Че само за пари в света прокажен
живееха те в този миг особен.

Не виждах във това аз нищо лошо.
И с мене всичките учтиви бяха.
Поетите, а даже и среднощни,
без Дух в държава, всичките умряха.

Но що са тез съкровищници земни,
Духът им щом не литва над полята?
На себе си единствено потребни,
улитат всички, празни, в небесата.

Добре, че клен изпратил им е Богът.
И хора от България тук има.
В Канада всичко винаги ще могат.
Ала за българите е чужбина.

Но земна е Канада. Тука грее.
И не Божествена е светлината.
Поети трябват ѝ. Да я възпеят.
В небето да ѝ извисят звездата.

Че няма Дух в таз мелодрама.
И в приказките май не съществува.
Нима го има, той ли е измама?
Духовен да си тук дали си струва?

8.11.2025 г. 18.19 ч., Обретеник

Тодор Билчев