ДА ПРЕПРОЧЕТЕМ КАМЮ – статия на Огнян Стамболиев

АЛБЕР КАМЮ

Роден: 7 ноември 1913 г., Дреан, Алжир
Починал: 4 януари 1960 г., Вилблевен, Франция

“Когато дойде война, безполезно и срамно е да се изолираш под предлог, че не си отговорен за нея!”

Албер Камю

Втората световна война бе вододел между двата периода на философията на екзистенциализма. Пред историческите събития Албер Камю и братята му по перо бяха длъжни да направят своя избор между свободата и робството. Избирайки първото, Камю не можеше да не преразгледа философските си възгледи, които неизбежно го водеха до задънена улица.

Затова той започна да търси един по-хуманистичен вариант на екзистенциализма: “Когато дойде война, безполезно и срамно е да се изолираш под предлог, че не си отговорен за нея!” По този начин Камю до известна степен опроверга предишните си схващания за аполитичността на изкуството.

Като размишляваше за своето поколение, Камю писа, че то е “наследник на развратената история, в която са размесени падналите революции, обезумялата техника, мъртвите богове и обезсилената идеология…, където разумът се е унижил дотам, че да служи на ненавистта и угнетяването…” Верни съждения, нали?!

*

Съвременната действителност, по време на неговия живот, без съмнение, беше ужасна, но Камю дълбоко се съмняваше, че тя можеше да бъде променена.

“Продължавам да мисля, че този свят е лишен от смисъл. Но знам, че нещо в него има смисъл и това, все пак, е човекът. В крайна сметка този свят се заключава в правдата на човека и нашата задача е да го защитим от… собствената му съдба.“

Светът, според Албер Камю, се състои от самотници и мисията на твореца е да се опита да облекчи страданията им, да им помогне да излязат от мрака.

*

Към края на живота си той се спира повече на темите за самотата и абсурдния страх /”Падането”/.

Поривът на писателя да достигне до светлите висини на света бе наистина прекършен. На двете нива – философски и социално – концепциите на Албер Камю се изляха в метафизичния бунт на индивидуалния самотник. След автомобилната катастрофа през 1960, в калта на крайпътния ров отриха недовършения ръкопис на “Първият човек” в кожената му чанта между неговия дневник и томче от Ницше…

Когато работел над “Разбунтуваният човек” /1950/ Албер Камю често повтарял, че: “злите гении на Европа носят имена на философи: Хегел, Маркс, Ницше… И ние сме принудени да живеем в сътворена от тях Европа.”

По това време сталинската система е стигнала своя апогей, а марксисткото учение е държавна идеология. В тази забележителна книга авторът на “Чужденецът” и “Чумата” разглежда трагедията на философията, превърнала се в “пророчество” и идеология, оправдаваща държавния терор. “Пророчеството” притежава своя логика на развитие, различна от намеренията на философите- бунтари.

*

Според Камю нито Маркс, нито Ницше биха одобрили деянията на своите “ученици”, но от техните теории са се родили нови цезари, докато от етиката на Кант или Толстой, от политическите теории на Джон Лок и Монтескьо не е произлязла необходимостта от масови убийства.

При всяка разработена идеологическа система историята се преосмисля, дотолкова, че не само съвременните, но и античните мислители могат да станат “предтечи” и дори “борци”.

Всичко е въпрос на интерпретация и политическа конюнктура. Тоталитарните режими се появиха в Европа след Европейската война, която, както знаем, не подготвиха нито Маркс, нито Ницше. Подготви ги Ленин и Русия.

Моралните и политическите принципи на европейската цивилизация, възхвалявана до този момент от Стефан Цвайг, рухнаха в окопите на войната, която оправдава в парламенти и университети, в църкви и по площади. “

Ако не беше тази проклета война, твърдеше Албер Камю, Адолф Хитлер би си останал неизвестен художник-бояджия, а за Троцки и Сталин-Джугашвили щяха да знаят единствено историците на руското работническо движение.”

… И може само да се досетим какво би казал за ситуацията в света днес. За Империята на Злото, която роди един нов Хитлер.

Огнян Стамболиев