ДЕН НА ПОЕЗИЯТА С ЛИТЕРАТУРЕН КЛУБ “ЗОРА”

ВЛАДИМИР БАРАКОВ

НОЕМВРИЙСКИ ДИПТИХ

През месец ноември как вятърът блъска
по сухите клони и гони боклуци,
низ прашната степ и вещо той лъска и съска
из черни комини и гнили улуци.
Той лъска ръждата, прояла душата.
Какво си заблъскал, ти, вятъре болен,
по бедното племе и болното време,
със дълги камшици от грип, ти все недоволен
наказваш варели и пушек усукваш
на примки, с които душите засмукваш
без време?

Гробар си свирка вяло и копае гроб,
макар че пада мрак и пред всеки вход
на мойто гето светва жълта лампа –
брод и фар за бедните женици
към къщния хомот…
Гробар си свирка вяло
и заравя гроб…
А аз стоя и пуша бавно там,
защо, не знам,
през прашни сълзи гледам жълти лампи и луна,
която шибат сенките на шипки и трънак.
Какъв е този мрак
в сърцето на хлапак,
загубил майка и родина, и жена,
какво ли значи този мрак
в очите на хлапак?…

ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

*
Мислех: Красотата се създава.
Ала тя е
Абсолютната величина, която има
Залез над пагодата
Или изгрев на луната над небостъргача.
Мислех, че часовникът отмерва времето.
Ала то е Абсолютната величина, която има
Камъкът, присъстващ вечно
Пред учудения взор
На монаси, на монарси и туристи.
Мислех: влакът изминава разстоянията,
Ала Мисълта е
Абсолютната величина, която смила
Красота, Пространство, Време,
За да има спомени, утеха и наследство.

ИРЕНА АРСОВА

АКО…

Ако имах крила, бих летяла,
за да видя далечни земи.
Ако имах вълшебства във джоба,
бих стопирала всички войни.
Бих раздала и здраве на всички,
и усмивки със щедра ръка,
със любов и душевни боички
бих създала щастлива Земя.
А боклука, изхвърлен от всички,
бих превърнала в много цветя,
във дървета и ангелски птички,
в дробовете на тази Земя.
Но за жалост ги нямам крилата
и вълшебствата нямам във мен.
Мога само така да мечтая –
за разумност във всеки наш ден.

КАТЯ ЙОРДАНОВА

ДОБРИТЕ ХОРА

Добрите хора често са самотни,
не вдигат шум на своята софра,
те някак си са тихи и сиротни,
живеят скромно своята съдба.
Добрите хора не са конфликтни,
умело разрешават всеки спор,
не гледат другите с очи любопитни,
а вперили са в бъдещето взор.
Добрите хора страдат мълчаливо,
потискат в себе си тъга и жал,
те тихи са и някак си свенливи,
всеки от тях и залъкът би дал!
Добрите хора не се мислят за герои,
макар красив света да правят те,
тях скромността краси ги: кой ли
ще се скрие под техните криле?!
Добрите хора са ангелите земни,
дошли да ни спасят с добро,
защото в дните си последни
те сеят зрънцето на своята любов!

ЛЮБОМИР РАЕВ

НЕВИЖДАН ДОСЕГА СОНЕТ

Сънувах твоите уста,
косите ти, очите…!
Ще си отиде младостта,
застуденеят дните
и спомена за Теб!
Впил в уличната лампа
тогава поглед – сив, нелеп.
Една снежинка ще припламне
от спомена по Теб!
И „Одата на радостта“
ще просветли света
със спомена за Теб!
А аз ще сътворя за Теб
невиждан друг сонет!

МИЛЕНА АЗМАНОВА

КОСТНИЦАТА НА ШИПКА

Те не могат да станат,
да се сбият със нас,
да затворят устите ни,
да ни съдят на глас,
че нехайно ги включваме
във полемики разни;
участта им отричаме,
че пък някой го дразни,
политиката не е
тяхна силна страна.
Те единствено мерят
само метър на два.
Тук е свършил дъхът им,
недовършили боя,
тук преминали пътьом
на Земята престоя.
Техните генерали
се броели по тях,
те са силното хапче
срещу нашия страх.
Те допират деня ни
през дъга от небето,
за тях бият камбани,
разлюлели кубета.
Мълчаливо се кръстя –
прошка в мраморен хлад.
Истината възкръсва
тук, пред метър на два.

МИНЧО МАРИНОВ МИНЧЕВ-ЧИНАРОВ

ТРЪПКА ЗА ЖИВОТ

На Михаил Филипов

На прага щом си – пред вратата
на оня свят от теб бленуван –
защо тъгуваш за земята
и гибелта ѝ все сънуваш?!

Чуй, отпусни се най-накрая,
щом си прозрял, че тук е Ада,
а там – поляните на Рая –
върви и плюй на маскарада!
Щом стигнеш горе, философе,
по ангелче прати ми нещо –
дори и въздух неотровен –
прати, смъртта да срещна лесно!
Ако ли ангелка изпратиш –
не я очаквай да се върне –
от любовта ми ще си „пати“ –
ще я обичам дорде съмне!
И някой ден, във утро ранно,
със ято ангелчета в Ада
ще вляза – силен като Рамбо,
прегърнал ангелката млада!

ПАВЛИНКА КИРИЛОВА

***
Едно врабче почука на стъклото
толкоз рано сутринта.
Помислих – гладно е, горкото,
моли ме за мъничка троха.
Отворих му вратата,
трохичка да му дам.
Бързо си я грабна
и остана там.
Вечер е, не ти се тръгва,
добре ми е със тебе, остани!
В утрото, когато се разсъмва,
с топлинка от мене отлети.
И ако пак премръзнеш,
посоката към къщи запомни.
Можеш доверчиво да се върнеш –
оставила съм в теб следи.
Ще помня крехките крилца,
доверието в полета към мен,
на масата ми пъстрите цветя
и зимния изстрадан ден.

ХРИСТИНА ЗЛАТЕВА

ПРЪСКИ

*
Куплет
Морският бриз си играе с косата ми,
шепне ми нежно в ухото куплет –
че съм красива умница и тайничко
тъй ме обичал – почти, почти като теб!

*
Морето
бавно ляга в краката ми –
опитомен, дресиран лъв.
Умилква се, ръмжи, примлясква…
Нима не съм за него просто…
неизбежна, лесна стръв…

*
Морето светла симфония свири –
навярно изцяло във наша чест!
Да поспрем ли със теб и да гребнем
от щастието, отредено за днес?

ЦВЕТАНКА АНГЕЛОВА

ЦИГАНСКО ЛЯТО

От циганското лято си събрах
чушлета люти, ябълки и дюли,
една любов, преди да стана прах,
и орехи, които вятър брули.
Харесах си красавец боздуган
от кестена ръждив, с бодли зелени.
Не смея да го взема даже в длан,
но зная – крие жилки кадифени.
А в бъчвите на гроздове лежи,
превърната във сладост топлината.
Когато заснежи и заскрежи,
на глътки ще отпивам тебе, лято!

ЮЛИЯ РАШЕВА

„СЪЛЗИ НА РЪБА“

Премигвам! И там някъде между мен и земята тръгва водопад.
Задържам! И там някъде по мене, жената, едновременно тръгва и косопад.
Отварям! И от тези очи излиза ненамереният отвътре, правещ живота, смисъл.

Затварям! И отново от тези очи насила навлиза неразвързаният отвън възел.
Сълзите стоят на ръба, сякаш не знаят посоката.
Сутрин животът бушува, даже със сто тъжни човека на люлката…
Сълзите стоят на ръба, сякаш не знаят съставката.
Вечер животът притихва, даже с хиляди викащи хора във лодката…
Премигвам! И тук, някъде между мен и луната, тръгва денонощна гонитба.
Задържам! И тук, някъде по мене, детето, едновременно тръгват
влюбена в синьото вяра и наивна надежда.
Отварям! И от тези очи излиза неразкритото до край отвътре битие.
Затварям! И отново от тези очи насила навлиза неистово нужното „а сега накъде?“
Сълзите стоят на ръба, сякаш не знаят посоката.
Сутрин животът пирува, даже със сто самотни човека на люлката…
Сълзите стоят на ръба, сякаш не знаят съставката.
Вечер животът умира, даже със хиляди наужким възкръснали хора във лодката…

Подбор: Огнян Стамболиев