ДЕЦАТА ОТ СРЕДАТА НА ВЕКА – разказ на Севдалина Тодорова
Родена съм точно в средата на 20-ти век, само пет години след края на Втората Световна война. Винаги съм чувствала благодарност към съдбата, изчислявайки възрастта си. Колко лесно – 1950 до 2000 г. и още колко след това? Не зная още колко.
Питала съм се какво е ставало през петте години преди раждането ми. От слуховете, които тогава достигаха до нас, децата у дома, като че ли се поразсейваше мъглата, която обвиваше онези, че дори и по-късните времена – турбулентни събития, изчезване на хора, отнемане земята на други хора…
Но ние, от махалата, бяхме верни на природата си – весели, любопитни, не много послушни. С една дума – деца. Ентусиазмът ни не стихваше да играем по дворовете, да бродим по мазите, обрали паяжини по лицата си, да слагаме обувките на мама на малките си крака, да се скарваме за кратко.
Родителите ми, ясно, бяха млади и за мен красиви. Баща ми имаше мустачки. Не помня в онези времена да сме имали пререкания, освен дали е време вече за ¾-те чорапи. Спорът се решаваше безапелационно от „мустачките“ с една бележка на масата сутрин: „не още“.
Бях на пет години, когато ме оставяха сама вкъщи с ръкоделие, седнала върху масата до прозореца за повече светлина. Не се заключвах и не протестирах за нищо.
Мисля, че татко по-често се връщаше по обяд, за да ме нагледа.
В малкия провинциален град, само на 50 км от Варна, къщите бяха големи, дворовете огромни, с чимшири в тях, толкова високи, че играехме на криеница помежду им, мисля че от онези години съм наследила усещането за свобода и простор.
Повечето къщи бяха турски, с цветни градинки с много лалета напролет, с дворна чешма, едноетажни. Живеехме в една такава под наем.
Имаше още две домакинства като нашето, всички наематели настанени в отделни постройки, разхвърляни в обширния двор на три улици. Нашите хазяи бяха две жени и две деца, наследници на опълченец от връх Шипка, причислявахме ги към интелигенцията. Възрастната, за нас вече баба, беше дипломиран зъболекар, дъщеря й, леля Мара – учителката по френски език в местната гимназия. Тези две симпатични жени отгледаха приятелчето ми от детските години Боби и сестра му Светланка, по-голяма от нас, че и нас, децата от съседните къщи. Играехме с Боби сутрин в един огромен турски панер… Днес къщата е преустроена в градския музей на града.
Освен ненаситните лудории, на почит бяха и „културните“ мероприятия.
Публика ни бяха нашите баби, за които изваждахме столове на малката уличка зад оградата на къщата. Коли нямаше, камо ли трафик, само прежурящо слънце, тишина и заспала махала, дори кокошките мълчаха. Там, седнали в редичка и с плетка в ръце, нашите роднини съсредоточено слушаха представлението, като внимаваха и в бримките. Случваше се някой от артистите да забрави репликата си, като съответната баба високо му я опресняваше, броейки наум.
Козметиката от онова време се състоеше само от червило и ние се възползвахме от това, с което разполагаха майките ни. Веднъж една от тях, прибирайки се след работа, дойде да си търси официалните обувки – щяла да ходи на театър. Чаршафи, пердета, покъщнина дружно се изнасяха на тази уличка, като малко преди 5 ч. надвечер неусетно оставаше само един да ги връща обратно вкъщи…
Мисля, че всяко дете пази ярък спомен за конфликтна ситуация между него и родителите. Моят беше свързан с уговорка на следващата златна лятна сутрин да идем с децата на скалите, където играехме до забрава. Точно онази неделна сутрин, обаче, бяха свършили кренвиршите в шкафа (нещо подобно на кренвирши). Естествено, на мен връчиха пари, за да купя. Да стигна до чаршията – пешеходния център с магазинчетата, бяха нужни само 3 – 4 минути; трябваше да мина и през моста. На моста обаче срещнах детската компания, запътила се към баирите наблизо, и без да искам – парите отлетяха отвисоко в реката.
Върнах се с нови пари. За кренвиршите. Купих. Стисках ги здраво, но реших, че мога да настигна другарите си. Така и направих. Някъде към обяд видях, че съм оставила пакета неусетно на земята и едно куче се стараеше похвално над него. Наложи се сериозно търсене на най-гъстия чимшир в двора…
Сгушен между баирите, градът предлагаше на нас, децата, невероятно лесен път към поляните още от последните къщи.
През лятото играехме на воля по пътеките, скалите – до болка познати, не се страхувахме от нищо, прибирахме се у дома с букети диви цветя и светнали очи. Наоколо жужаха пчели, летяха пъстри птици, пееха кардаринки.
Дебел сняг трупаше през зимите. Бащите ни, изумени от внесените наскоро модерни, мощни мотори предприемаха смели пътешествия до близките села, пухтейки по пъртините, понякога и с нас, децата, отзад.
Имаше и инциденти, които се помнят до живот – бивахме и хулигани понякога.
Като малко дете познавах почти само обичта като чувство. Тази на родителите ни, и вродената чистота на детските помисли.
Дворната чешма всъщност беше дълго, продълговато корито, като поилките за добитъка по селата. Викахме й конската чешма.
В детската ни компания имаше и малко по-голямо момче, родственик на високопоставена партийна „клечка“ от тогаваш-ното правителство в София. Нито тогава, нито сега си мисля за някаква злонамереност, но случайно или не – случи се.
В спомените на баща ми, обаче, не е имало друг такъв момент, застрашаващ живота на пишещата тези редове. Въпросното корито биваше винаги пълно догоре с вода. Така и оня ден, когато татко се върнал в обедната си почивка. Точно в този момент (има и ще има Бог винаги) съзрял следната сцена пред очите си: голямото момче на колене пред коритото, натиснало главата ми в дълбоката вода.
Животът ми бил спасен. Като пораснах се записах да плувам, което обичам и досега. Не потърсихме обяснение, нямаше и извинение от майката – първото не беше безопасно, а второто не беше вероятно.
В щастливите ми детски дни търпеливо чаках късмета да ме вкарат нашите след работа в градската сладкарничка с изобилие от турски десерти: баклавички, тулумбички, локум. И сега стои миниатюрната стаичка на огромния площад, и ох… боже, вече няма това неземно блаженство, отдавна си бяха отишли турските майстори – сладкари.
На стотина метра от нас, из кривите и къси и досега улички, на площада се извисяваше единствената голяма сграда, Чита-лището – пулсиращото сърце на градчето. И до днес в тъмно червена, пастелна боя. Там цареше тихият труд на възпитатели, учители, треньори от една страна и шумни кръжоци по музика, шахмат и литература от друга. И деца и възрастни благо-говеехме пред подвизите на известните ни национални герои, дружно и по детски наизустено декламирахме „Аз съм българче“.
Пишехме наивни разкази за предотвратени нарушения по границите, стихо-творения за Гагарин и др. Литературната критика никога не биваше разколебана в добрите си отзивите за великите българи.
Сезоните минаваха, годините минаваха. Вече се досещате – последваха влюбвания, следване, бебета. Детството е несправедливо е най-краткият период в живота…
Неотдавна отново отидох до родния град, затаил в душата ми най-скъпите спомени. Исках да видя пак махалата, запечатала у мен свидната романтика на детското ми време, изметените педантично от нечия работлива ръка дворчета, ж.п. линията наблизо, където и сега профучава бързият влак, близките хълмове, хората…
Исках пак да вляза в Читалището, основано още през 1884 г.
И сега изглежда достолепно с огромната си сцена и балкон във виенски стил, притихнало в самотата си, но със сигурност готово да разтвори топла пазва за вековните културни и духовни нужди на бълга-рите.
Направих го, върнах се. Видях ги – всички свидни места и приятели.
Ето ни сега – доволно хранени като деца, надлежно ваксинирани, с добър правопис, прекопали и облагородили земята на половин България, пооредели, някои с по две сърца, но все пак избегнали предизвикателствата на съдбата – на пътя на, надявам се, дълголетието, заобиколени от деца и внуци.
На моите връстници, поколението от средата на миналия век, пожелавам прилично здраве и благоденствие, ако може и мирно небе над побелелите глави.
Севдалина Тодорова
