ДОРА ГАБЕ: ТВОРЧЕСТВО

ПОЕЗИЯ

ЖИВОТА ЛИ ШУМИ

Живота ли шуми посред свят безкраен,
Смъртта със шеметен размах ли пролети –
Във моето сърце намират отзвук таен,
И сълзите, и светлите мечти.
Че птичка ли запей и то ще да запее;
Заплаче ли душа сред хладна самота,
И моето сърце със нея ще заплаче.
А щом мъгла обвий земята – кат сираче
Ще затъжи самотно във света.

БЕ ТИХА НОЩ

Бе тиха нощ. В водите посребрени
оглеждаше се бледата луна.
На спещите листа сред тишина
замираха лъчите й разлени…
И ти до мен – и щаст’е, и тъга,
лъчи и мрак приплетени в душата –
и трепетно притисках аз ръка
до твоята… Не тупаха сърцата,
не дишаха препълнени гърди…
Какво мълвеше плахо тишината?
Що криеше и взора на луната,
насълзен под кристалните води?

„Теменуги“, 1908

ПЛЕННИЦА

Ръцете й бледи и неми,
на плещите златни коси,
и огън в зениците дреме…
Тъй приказка стара гласи.

Въведе я в кулата горе
и тежка притвори врата,
и в хладните тъмни простори
се върна самичък в нощта.

Тя смаяна, плаха стои
със плаха в гърдите надежда
и огън на устни таи
и тежки ресници навежда.

И гледат безбройни очи,
отдето невидим изчезна…

-Отдолу морето бучи
и стене дълбоката бездна.

А странни, нечути, незнайни,
зад тия високи стени,
простират се чужди страни
и крият във себе си тайни…

Там нощите бавно отмеря
камбанен часовник и бди,
и гледат от свода вечерен
студени, далечни звезди.

ПРОКОБА

Усещам някога в кръвта си тъмна сила,
едно предчувствие, което се обажда
във моето сърце и тъмен спомен ражда.
Не зная що съм и не зная що съм била.

Душата ми е неспокойна, мътна, няма.
Там горе, дето бялата звезда пътува,
в безкрая, бледна и самотна дето плува,
ще мине може би и моят път през тамо.

Защо ме тегли неспокоен дух далече,
съдбата ли на мои прадеди бездомни,
събудена в кръвта, прокобата изрече,
или от векове душата ми го помни!…

НЕОБЯТНОСТ

Обичам тая необятност
на разстоянията и далечините:
да мина хоризонта, да достигна друг,
и цялата пред мене широта
да вместя в себе си!
Но тя е като теб неуловима.
Къде си?
Думите ти, погледа ти, твоята усмивка?
Къде си?
Тях ли диря,
те ли ме зоват?
Но ако някога ги уловя,
ще се усмихнеш ли на моето мълчание,
тъй както се усмихваше на мойте ду-ми?
Ще ме погледнеш ли без укор,
тъй както ме поглеждаше когато
забивах ноктите си в твоята ръка?
Къде си?
В шума ли на морето се разливаш,
във гънките на времето ли скрит,
или те носи вятърът
по цялата вселена?
Но как да вярвам, че си в нея,
когато си в сърцето ми все още?!

РАЗДЯЛА

От очите ми съня изсмука
тая дълга нощ, тъй неспокойна.
Няма на стената да почукам –
тя е вече помежду ни двойна.

Чувам само писъка на трена,
в тъмнината остър и тревожен.
От света съм вече уморена,
а пък ти си моя спомен тъжен.

Тежката завеса на живота
ще се дръпне нявга за минута,
да те видя млад и свеж, и бодър,
без да бъда видена и чута.

Колко много най-човешка мъка
безвъзвратната вълна отвлече.
Няма близост, няма и разлъка,
а светът е все голям и вечен.

1925

из „Земен път“, 1928

РАЗСТОЯНИЯ

„Обичам те“ – и́ рекъл той
(преди да бе обичал още).
„Щастлива съм“ – отвърнала
(преди да бе щастлива още).
Избързалите думи отлетели,
пробили хоризонтите
и се превърнали в далечини,
в пространства, в необятност…
Напразно дирили и двамата
една опорна точка,
една възможност,
една илюзия,
за да се заловят –
ръцете им увисвали.
Веднъж, за да се приближи,
той се бе опитал да и́ спомни
първата им среща.
„Да, да“ – отвърнала
(без да си спомня нищо).
И пак отново като колело
се завъртели празни думи,
безсилни, немощни да стоплят
тясното легло…

АПОСТОЛЪТ

Какви са тия облаци над моята земя,
като от приказка родени,
и тия черни сенки, конници подплашени
без поводи и стреме,
и тия дълги пътища,
от изток тръгнали видения?
Ще минем ли през тях,
по пътя ли ще спрем без време?

Преминал ги е някога, отдавна,
с прекрасен образ, като рицар,
най-хубавият мъж на моя край,
най-светлият апостол – Караджата;
и спряло слънцето, а Черното море,
като огромна черна птица,
поело дъх и най-голямата вълна
разбило в рояк искри като злато.

Ще тръгна да го диря – зарад теб,
осиротяла малка земьо.
Във всички ще се вглеждам.
Ако ли очите ме измамят,
или ръцете ми не го познаят –
сърцето си в сърцето му ще впия
и ще извикам: „Ето го,
дигни високо свойто първо знаме!“

А после, нека ме претъпчат,
паднала пчела без жило,
и облаците да летят
и сенките им да не спират,
земята да ме смеси с свойта пръст,
от мене всички сокове изпила –
очите ми, отворени от радост,
няма да угасват, няма да умират!

АНТЕНА

В живота ми незабелязано
се вмъкна някой,
премина през очите ми,
заседна в моето сърце
и диша чрез кръвта ми.
Добро ли, зло ли стори,
той не знае,
защото се не спря
да задържи ръката м
Но оттогава аз се плаша
от всяко ръкостискане,
от всяко неочаквано докосване,
от случаен поглед.

Може би неизживяното ми щастие,
пропуснатата ми любов
не ми прощават?
Те може би ме гонят
и в мен звънят като в антена?!

НЕДЕЙ СЕ ПРИБЛИЖАВА

Недей се приближава!
Бъди изображение
върху стъклата на старинна катедрала,
високо и недосегаемо,
за да остане вечният копнеж
в опразненото ми от теб сърце,
притихнало от бдение.
Недей се приближава…

ПОЕЗИЯ ЗА ДЕЦА

МАМО

Дето си от всички най-добра,
дето те от всичко най-обичам,
научи ме как да те наричам,
научи ме как да избера
най-хубавото, най-чудесно име
и да ти го казвам научи ме!

Че за тебе думи не намирам,
а сърцето ми до днес побира
таз една-едничка дума само:
„Мамо мила, скъпа моя мамо!“

ЗВЕЗДИ

Тез звездички, тез сестрички,
дето гледат, дето мигат,
са родени нависоко,
да не може да се стигат.
Всяко дете си избира
на небето по звездичка,
но не бива да я пипне
нито с пръстче, ни с ръчичка.
Тя да гледа, да се радва
отдалеко на земята
и на месеца да казва:
– Таз земя е най-добрата.

ШАРО

-Шаро, тъй не бива,
тъй не ти прилича
и такова куче
никой не обича.

Гледаш да ми грабнеш
хляба от ръцете
крадешката, хитро,
без да се усетя!

Слушай, срамота е,
ще те види мама!
Никой не се храни
на света с измама.

ОБИЧ

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми!

Ти ли, моя майчице направи
тая обич толкова голяма,
че светът във нея се побира,
че в света на нея равна няма?

Че прегръщам с обичта си, майко,
нашата земя, с цветя покрита,
с пресен дъжд на пладне оросена
и с дъга, на златен сърп извита.

Че ми греят право във сърцето:
златно слънце, ниви позлатени,
утрин рано сребърна зорница,
в топла вечер облаци червени!

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми…

„ЛЕДЕНИ ПРИКАЗКИ“

По стъклата приказчици има,
нареди ги снощи баба Зима,
ни с уста изказани,
ни с перо белязани.
Как ли ги е наредила,
как ли ги е нагласила?
Който нищо не разбира,
пръстчето да не въвира,
да не стресне птичките
среброперките,
мъничките –
само са за гледане,
само са за чудене,
мама рече:
те са сънища,
още несъбудени!

Дора Габе