ДВА СОКОЛА – хайбун на Ана Стоянова

Една сутрин Тя изпрати съпруг и син на бойните полета на Европа. От този ден Тя следеше за пристигащите новини от фронта. Понякога над селото се разнасяше  пронизващ женски писък и Тя се кръстеше, шепнеше – Боже , пази моите соколи.

Една късна лунна нощ на вратата й тихо се почука. Като пияна Тя тръгна да отвори вратата. Тъмен облак беше скрил Луната. В тъмнината без да пита – „Кой си, Тя бързо обви ръце и приласка в прегръдката си мъжка снага. Две патерици изтрополяха на Земята. Мъжът се подпря на рамото й.

Луната огря над тях и Тя видя сина си, който с трудност подпрян на майчиното рамо се крепеше на един крак.

Тя изпищя. Събуди Нощта с проклятия. Подаде патериците на сина си и го поведе към вътрешността на осакатения си дом.

След известно време, Тя беше повикана в селската община. Там Кмета й подаде два плика с два медала за храброст.

Тя стисна устни от болка, очите й бяха пресъхнали от тъга под черната забрадка.

През нощта, в празното легло Тя стискаше двата медала към гърдите си и проклинаше целия Свят. Мислите й бяха печални и все по-печални ставаха – осиротял дом без стопанин, син осакатен, без възможност рало да подхване, в прясна бразда след волове да върви, дете на колене с трепет и обич да люлее, невяста мила да гали. Ех, Боже, това от милост ли ми го даде?

Край трапезата, стола празен ще мълчи.
Две очи ще дебнат в тишината
за стъпките познати, а не идва Той.

Ана Стоянова