ГОВОРЯ С МЪЛЧАНИЕ – стихотворения на Кирил Димитров

САМО СПОМЕНИ В МЕН СА ОСТАНАЛИ

Аз нямам думи, говоря с мълчание,
тъй във водата трепка бледа светлина,
тъй са безгласни ароматите на цветята,
на камбана тъй гаснещ е вечерният звук

Виждаш ли онези брези в молитва събрани,
като тиха мелодия, изпълнена със скръб,
само спомени в мен са останали,
от тях спомена за тебе ми е най-скъп.

Пред нас са се ширнали зелени поляни,
на камбаната селска чувам последния звук,
Вървя из полята сред тихи сияния
и ти вървиш някъде, но вървиш със друг,
а сякаш с мен е твоето дихание,
долетяло с ветреца до тук.

Какво от това, че бяхме двама –
сега аз с друга съм, ти си със друг?
Без тебе дните ми с тебе останаха
А на хоризонта -кротко сияние
пробудил е ветрецът прелетял от юг.

ТАНГО ПОД ВЪРБИТЕ

И ето, седяхме с теб под мелодията на вятъра
и мислехме, че небето ще е винаги синьо.
Но пристигнаха корабите –
облаци натоварени с дарове на слънцето
потънаха зад гърба на планината,
с богатства на градове,
за които само бяхме чували
и сега сме така самотни!
Танцуваме едно танго под стенанията на върбите
и тъй чужд на земята, на която сме се родили
е този танц,
че понякога, обляна в сълзи,
ти се отпускаш на земята
и не мога да успокоя твоите ридания.
Цветята ме гледат с учудени очи,
не зная, какво да им кажа,
търся с очи вятъра,
но виждам през сълзи само залязващото слънце
и пътя, който води през планините,
но какво има там, освен само едно море,
голямо, неизмерно голямо,
и къде е оня бряг
от който отплуват завинаги моряците?

Кирил Димитров