В ПАМЕТ НА:
ЕЛИАС КАНЕТИ
Роден на 25.07.1905, Русе
Починал на 14.08.1994, Цюрих
ХАРАКТЕРИ – есета на Елиас Канети
СЛЕПЕЦЪТ
Слепецът не е сляп по рождение, но е станал такъв без особена мъка. Той има фотоапарат, който мъкне навсякъде и изпитва удоволствие да държи очите си затворени. Движи се като насън; преди още да зърне нещо, вече го е заснел, защото после, когато снимките се сложат една до друга, еднакво големи, еднакво малки, винаги четириъгълни, подредени, обрязани, обозначени, номерирани, документирани и изложени за показ, тогава всичко се вижда много по-добре.
Слепецът си спестява усилието да разглежда нещо предварително. Той събира онова, което би видял, трупа го и му се радва, сякаш са пощенски марки. Пътешества по света заради своя фотоапарат, нищо не е за него прекалено отдалечено, прекалено бляскаво, прекалено странно — той го набавя за фотоапарата си. После заявява: „Аз бях тук“ и показва, ако не можеше да покаже, нямаше да знае къде е бил, светът е заплетен, екзотичен и богат, кой ще ти запомни всичко.
Слепецът не вярва в нищо, което на е заснето. Хората само приказват, перчат се, дрънкат глупости; неговият девиз е: „Покажи снимките!“ Едва тогава се знае какво човек е видял в действителност, той го държи в ръката си, може да го посочи с пръст, едва тогава спокойно може да си отвори очите, вместо безсмислено да ги пилее преди това. Всичко в живота има своето време, прекаленото си е прекалено, човек трябва да пести погледа си за снимките.
*
Слепецът обича да окачва на стената своите увеличени снимки и да гощава с тях приятелите ся. Два или три часа трае подобно празненство – мълчание, озарения, указания, напътствия, шеги.
Веселата глъчка, когато нещо е поставено наопаки, участието, когато забележат, че нещо се показва за втори път! Няма думи да са опише колко приятно се чувства човек, когато снимките са увеличени и всичко трае достатъчно дълго.
Ето най-сетне възнаграждението за непоколебимата слепота по време на цяло едно пътешествие. Отваряйте се очи, сега можете да гледате, сега му е времето, сега би трябвало да сте там, сега е нужно да го докажете!
Слепецът съжалява, че и другите могат да го докажат, но той го доказва по-добре.
ПОДСЛУШВАЧЪТ
Подслушвачът не се стреми да види, затова пък дваж по-добре чува. Той идва, спира се, незабелязано се спотайва в ъгъла, гледа в някоя книга или витрина, чува, каквото има да чуе и се отдалечава без-различен и унесен. Човек би казал, че него изобщо не го е имало, той тъй добре умее да изчезва. Вече е другаде, вече отново слухти, знае всички места, където може да се чуе нещо, съхранява го добре и нищо не забравя.
Нищо не забравя той, трябва да видите подслушвача, когато настъпи време да избълва чутото. Тогава е съвсем друг, тогава става двойно по-дебел и с десет сантиметра по-висок. Как ли го прави, може би носи специални високи обуща за дърдоренето? Може би се подпълва с възглавници, та думите му да звучат по-тежко и по-важно?
Той не прибавя нищо, разказва съвсем точно и мнозина биха си пожелали да са мълчали някога. Тук всички модерни апарати са излишни: неговото ухо е по-прецизно и по-надеждно от всякакъв апарат, тук нищо не се изтрива, нищо не се премълчава, колкото и грозно да е — лъжи, силни думи, проклятия, неприличия от всякакъв вид, ругатни на далечни и слабо познати езици; дори когато не разбира нещо, той го отбелязва точно и го предава непроменено, щом му го поискат.
*
Подслушвачът не може да бъде подкупен от никого. Когато се касае за ползата, която единствено той принася, не би се съобразил нито с жена, нито с деца, нито с брат. Което е чул, чул го е — тук сам господ бог не може нищо да промени.
Ала Подслушвачът разкрива и човешки страни: както другите имат почивни дни, в които си отдъхват от работата, така и той понякога — макар и рядко — спуска капаците на ушите си и престава да трупа чути неща. Това става съвсем просто: той кара хората да го забележат, като ги гледа в очите и онова, което те говорят в такива случаи, е съвсем безинтересно и недостатъчно, за да ги предаде на заколение. Когато е изключил тайните си уши, той е приветлив човек, всеки му се доверява, всеки иска да изпие с него по чашка, разменят се безобидни фрази. Тогава никой не подозира, че разговаря лично с палача. Просто да не повярваш колко невинни са хората, щом не ги подслушват!
СЪБЛАЗНЯВАНАТА
Съблазняваната не може да излезе на улицата, без да я преследват мъже. Още ненаправила и три крачки, вече са я забелязали и тръгват подире й; заради нея някои прекосяват улицата. Тя няма представа на какво се дължи това, може би на походката й, но в походката си тя не намира нищо особено. Не поглежда към никого, та да се каже, че предизвиква мъжете с поглед. Не е облечена екстравагантно, не употребява специален парфюм — изящна, такава е тя, изящна и изтънчена, а косата й… може би пък причината е в косата? Е, тя не си е избирала косата, но я носи по безподобен начин.
Тя си пожелава единствено спокойствие, но глътка въздух все пак трябва да вземе и не винаги успява да избегне улицата. Сегиз-тогиз се спира пред някоя витрина и веднага зърва в стъклото мъж, застанал зад гърба й с намерението да й досажда — и ето че наистина я заговаря. Тя изобщо не го слуша, може да си представи какво й приказва той и не отвръща веднага, това би означавало прекалена чест. Но когато мъжът стане дотам нахален, че вече е невъзможно да се отърве от него, тя изведнъж се извръща и съвсем отблизо гневно просъсква в лицето му, тъй близо, че косата й докосва вратовръзката му:
— Но какво искате от мене? Не ви познавам! Не ми досаждайте! Аз не съм някоя си!
*
На какво се надяват всички? Защо не й вярват? Тя изобщо не вдига очи, дори не знае как изглеждат тези мъже. Ала думите й не намаляват нейното обаяние, а мъжът става все по-нахален, може би поради въздействието на косата й върху неговата вратовръзка. Но тя трябва да му го каже съвсем отблизо, за да не привлече вниманието. Иначе какво ще си помислят хората, ако чуят гневните й думи? Но мъжът се държи тъй, сякаш тя е някоя си и погалва с ръка косата й. Да не бяха хората, сега той щеше да си получи плесница. Но съблазняваната знае какво дължи на себе си, сподавя гнева си и се спасява пред следващата витрина. Ако и сега не се отърве от мъжа, мълчаливо го оставя да крачи с нея от витрина на витрина, вече не го удостоява и с една думица, а внимава да не идва отново прекалено близо до вратовръзката му. Накрая обезсърчен, той се отказва. Но съблазняваната все още чака да й кажат:
— Извинявайте, виждам, че не сте някоя си.
Съблазняваната е жена, тя все пак държи на външността си и не може да си позволи да се лиши от витрините. Сменила е парфюма си, за да намери спокойствие, ала нищо не помага. Дори косата си боядисва различно, изпробвала е вече всички цветове, но мъжете винаги искат от нея едно и също, всички постоянно я преследват. Тя има нужда от рицар, който да я брани от тези мъже, къде ли ще го намери?
МЪЖЕЛЮБЕЦЪТ
Мъжелюбецът не жадува за мъже, както може да се помисли от наименованието му, но дваж повече за качествата на мъжа. Тях той търси, усвоява ги, на тях се посвещава. Няма смелост, няма сила, които той да не съзре, да не постигне, да не глътне. Хора, които търпят поражение, той не забелязва, за него светът се състои само от победители.
Мъжелюбецът докара на майка си големи главоболия, когато поиска да излезе от корема й. Още ненавършил четири месена, той захвана да дращи и тропа отвътре. Бесен поради затворничеството си, той я тласкаше насам-натам и клетата жена вече не знаеше какво става с нея, не можете да спи, не можеше да седи, сновеше като замаяна, той не й даваше миг покой. Когато най-сетне се появи преждевременно на бял свят, той я ухапа, макар още да нямаше зъби.
Като малък мъжелюбецът нанасяше удари наляво и надясно, пердашеше всекиго, който поискаше нещо от него. На четиринадесет години той изчезна и повече не го видяха. Къде ли можеше най-сетне да е отишъл? Майката не бе много загрижена, той щеше да си пробие път тъй уверено, както я бе ухапал без зъби.
*
А той бе прехвърлил океана. Умееше да живее сам и да не споделя нищо с никого. Хора, които преуспяваха, го привличаха, хора, които се проваляха, той отминаваше. При първото боксово състезание, на което присъства, разбра какво му е нужно. Крещя за победителя, докато пресипна. Но победеният се изправи, не бе пребит. Когато го видя, че не е мъртъв и че му позволяват да си тръгне, залитайки, изпита отвращение. Това не бе за него. Но имаше нещо по-добро: оръжията. Изстрелите убиват, изстрелите са сериозно нещо. Той от сърце обикна оръжията, набави си някои, захвана да търгува с тях, търгуваше все по-уверено и по-дръзко.
Мъжелюбецът стана на младини милионер. Все още тук-там имаше войни и мъже, които воюват. Той сам наблюдаваше войните, при които изгледите бяха добри, въоръжаваше наемници, беше щедър и отпускаше заеми. На географската му карта светваха точки, където й да избухнеше война. Тогава той се мяташе в самолета си и пристигаше своевременно, излагаше се на опасност, сключваше договори и продължаваше към следващата война. С всеки командир на наемници в света се познаваше лично.
Избягваше разните убеждения, това бе работа за слабаци. Който желаеше просто да пердаши другите и нищо повече, можеше да разчита на него.
Мъжелюбецът е уверен, че нещата не се променят. Докато съществуват мъже, които заслужават това име, те ще се пердашат един-друг.
А известно е, че на света има премного хора и мъжете са затова да премахват излишните.
1974
Елиас Канети
Превод от немски: Венцеслав Константинов
редакционен подбор
източник: Моята библиотека „Читанка“
