ХАРМОНИЧКАТА В ЕСЕНТА – поезия на Кирил Димитров

Гората есенна пак шумоли,
по листата смерчови ветрец преминава
и тъй е светла светлата тишина,
когато ветрецът спре да повява.

Ветрецът е същият и тази година,
но аз не съм същият,
защото пристъпвам като уморената есен,
а пък след есента идва и зима,
със скорост на светлина минава пътят ми земен,
но знаете ли, аз хармоничка имам!

Пред залеза тих ще седна на пътя,
ще извадя хармоничката и тогава
пред тихия на залеза златен триптих
ще свиря за това,
що ми в живота остава.

А после отморен, отпочинал
ще стана и бавно ще тръгна към края,
събира се той с началото , с него едно е,
но то къде е , аз сам не зная.
Може би е в далечината,
далечината далечна и близка

с облаци кротко изписана,
където животът не спира
а само е в други светове пренесен,
като звук трепнал на сребърна лира.

На дървета светят листата,
като че светят звезди,
подухва ветрец и ги разлиства,
светлината по пътя замира

Тихо шумоли наесен гората,
светлина златна зад гората извира
върви някой по пътя край нея, къде ли отива –
и на хармоничка свири.

Кирил Димитров