ХРАНЕНИЧЕ – повест на Роси Жекова
(откъс)
През късната есен на далечната 1917 година, една жена раждаше второто си отроче. Оставила се у ръцете на Всевишния, горещо се молеше. Лошата вест, че предната нощ някой е погубил мъжа ѝ, тъй силно я уплаши, че до вечерта болките я захванаха, ако и да имаше йощ две месечини да се изтърколят.
Не се мъчи много, плодът беше дребен и слабоват, “ни жив ни умрял”, както ѝ рече жената, дето бабуваше. Родилката пое отрочето си и се унесе у дрямка, едничък начин да забрави.
– Фърли го! – рече строго свекърва ѝ. – Що ще чиниш с две деца, кой ще те погледне? Тежки времена са, Желязо, война иде! Никой мъж няма да те вземе! Ако не мож, дай го тука, аз ще го фърля, не видиш ли, че не изплака биля! До сабалям е умрело туй, фърли го! – старата посегна към бялото вързопче, дето кротко лежеше на майчината гръд.
Майката стисна по-силно детето и блъсна протегнатите старчески ръце.
– Що думаш, майко? Остави ме поне еднаж да го накърмя, грехота е гладно да го заровя.
Свекървата се повъртя йощ малко и се затътри към другата одая, дето спеше по-големият син на Желяза – Васил. Стисна до себе си детето да го топли и тихичко зарида за своето свидно чедо, дето нощеска някой зверски погуби, дорде беше по служба – джандарин* на селото. Бурханлар* беше турско село, забутано баш у кьошето на Лудогорието.
Размирни времена бяха, ред трябваше. Затуй и нейният Христо се цани* караул нощно време да обикаля сокаците.
*
Не ѝ беше лесно тъй да подучва снаха си, ала с две рожби щеше трудно да я земе някой. Науми си йощ утре да иде да пита у другото село дали няма някой вдовец да я задоми, че инак лошо име ще ѝ излезе.
Родилката се надигна и отви главичката на новородената си рожба. Жената, дето ѝ помагаше рече, че всичко му е у ред. Сал слабо диша и сила няма да изплаче. А личицето дребно и спокойно, спи като ангел небесен.
„Как да го фърля“– думаше си, а очите ѝ се намокриха от новата болка, дето излизаше право от сърцето. – Пресвета майко, Дево, майчице Божия, дай ми сили, дай ми знак! Моля Те и Тебе, Господи, имай милост – молеше се, стиснала малкото телце у скута си.
Отвън се чу овца жално да блее. Жената се стресна: “Сигур крадци са” – издума си първо, а сетне щом чу пак да блее, тоя път по-силно, положи детето и полека се надигна от постелята. Късна доба беше, не бе редно да ходи навънка, ала нямаше кой друг да иде.
Полека открехна врата на кошарата. Oвцете сторили кръг, а една у средата блее силно. Пред ногите ѝ овча кожа. Лежи там, кой я знае от де се беше зела. Желяза дигна кожата от земята, а очите ѝ право в овцата: – Що ти е ма, Пенке? Кой те уплаши, та тъй бечиш? – протегна ръка и погали добичето. „Мигар си позна детето?“ – дойде ѝ на ума, а очите ѝ пак в сълзи потънаха. Сгъна кожата надве-натри и се повърна към къщи.
*
Детето се* тъй тихо си спеше. Огънят у пръстената печка беше загаснал, а вънка зафуча силен вятър. Желяза разпъна агнешката кожа и положи връз нея новороденото си. Хем да го пази на топло, хем да го скрие.
„Ако не се обади да изплаче до зарана, ще ида да го заровя нейде, ала барем* да е с кожух“ – тъй си думаше дорде го повиваше и сетне положи у долапа* на печката. Натъкми огъня и обърна глава към малкия прозорец от дето се виждаше едно парче от небето. Вятърът беше раздухал облаците и сега то светеше със сичките си звездици.
Присегна се и зе у скута си агнешкия вързоп. Леко притисна глава о него да му чуе солука. Молеше се на Богородица, тъжеше за мъжа си и йощ толкоз за детето си. – Що ме наказваш тъй, Боже? Що Те наскърбих, со що Те разгневих? – тихо питаше младата майка, люлеейки невинната си рожба. Приближи се до малкото прозорче, а очите ѝ – в звездите, като да диреше от там помощ. Вечик и молбите ѝ секнаха, нямаше кураж, ни отговор.
Първата майчина сълза, наедряла от болка, бавно преля по бузата и нежно лизна детското челце. Подир нея друга се търколи, жежка и тежка. Една светлина премина напреки небето за кратко, като да ѝ подскаже: „Ще живее, ала много ще пати“.
Желяза си рече, че от мъка вече бълнува и баш тогаз ѝ се счу от скута ѝ тихо писукане, досущ пиленце. Бебето изплака на глад. “Ще живее!”- рече си. Сетне му подаде налятата си гръд и начена горещо да благодари за милостта на Всевишния. Орисницата му дари живот, ала го нарече да бъде труден.
*
Науми да скрие детето от дъртата и тайно да го кърми, да го порасти, и да го брани. Наименува го Рачо – на свекърва си Рада. Да стане издръжлив и жилав като баба си. А на нея – да не ѝ даде сърце да го погуби.
Роси Жекова
Подбор Людмила Данова
