ХУДОЖНИКЪТ – стихотворения на Христина Въчева
КНИЖНА ОБИЧ
Не обичам твоята книжна обич,
изгаряща във мен вулкан
от диви страсти.
Кръвта ми като огъня се пали
и вятърът с тризмеи пръсти,
светкавици събужда в мене дръзки.
На думите, очаквани с цена в нощта,
тръстика гола аз осъмнах,
болеше ме, изгаряше плътта
от поглед несмущавана и пръсти…
Изопната във ризница любовна
със ясен шемет на крила
изгарях като нестинарка,
жадувах с вятъра вражда…
Така дълбоко те желаех,
че звънва като меч нощта,
неписани закони има –
аз цялата съм Любовта.
УСМИВКА В НЕБЕТО
Вали. Уморено и тихо
в някаква странна магия,
сякаш сълзи човешки
търсят безкрая на времето.
И проникват в душата ми,
святата,
пеперудени пърхат криле…
Вали. Дъждът – пречистената истина
отмива тежките ни рани,
пречиства злобата и егоизма
и грейва по-светло сърцето,
нали?
Не винете дъжда,
дето лекува старите рани
и думи с вятъра нежни реди.
Не корете дъжда, този, светлия,
дето усмихва в небето
звезди!
ХУДОЖНИКЪТ
Трептят родопски изгреви
окъпани в роса,
кавали, гайди шарени
раздиплят песен – във въздуха звъни.
В душата си бленуваш за Родопа,
за чанове и черги пъстри,
в които слънцето лъчите си е вплело
и греят цветовете на дъгата
многолики.
На родопчанка погледа свенлив
оглежда се в платното ти –
огрява твоя път и дава сила,
затуй са багрите ти слънчеви,
подпалени,
в сърцето ти се раждат
и звънят…
Сънуваш Родопа във пъстра одежда –
полегнала млада жена,
пулсира живота във нейните вени
и птиците – хор многогласен
подрежда.
Огряла е нейната хубост земята ти,
ала сърцето ти – дваж повече.
И където да идеш, те гали нейната сянка
и пак любовта, необятната,
те връща при тази земя.
СВЕТЪТ РАЗЛИСТВА СЕТИВАТА МИ
Понякога съм пролет многоцветна,
с мечтите си докосвам
върхове,
очите ми – планински езера –
са светли,
оглеждат се
и търсят нови светове.
Понякога съм зима – бяла и добра
и плачат в мен дърветата без име,
денят – дантела снежна е облякъл,
рисува в мене цветове.
И съм усмихната, и слънчева!
Ухае в мене лято,
полъхва нежен морски бриз,
жита узрели са косите ми –
на Тракия
и слънчев лъч заплита
светлина в душата ми…
И есен съм – такава златна,
дълбока, с мъдра светлина.
Светът разлиства сетивата ми
и с красота невидима,
отново ме загръща.
Христина Въчева
