И НЕБЕТО ТЕЖИ – поезия на Кас
ЕЖЕДНЕВИЕ
Улиците ли ми се привиждат
толкова ужасно тесни?
Ръце протягат пешеходните пътеки, вятърът
в ушите ми заглъхва и шепне неща
несвързани, дори зловещи.
Заклещено е ехото им, странно – в кичурите ми
отрязана коса, иска да оголи сякаш тънка и
прозрачна ивица в плътта и още мъничко от
мен да реже.
Линиите на пешеходните пътеки,
окаляни, подхлъзват – сякаш
прави върху лист хартия, грозно
начертани цапат пръстите
с мастило.
Плъзгат се и от кожата ми ронят
пренебрежимо миниатюрни песъчинки.
Сините огромни тенекии извозват
тонове подгизнали товари, тук-там
долавям златен блясък – блясъка
на кехлибарий.
Тътрят се, но настоятелно извозват –
всичко живо в тях се пали
и очаква да пристъпи до прага на вратата,
после на земята пак да се стовари.
Вътре нещо шепне –
неубедително,
а после вика и крещи.
С пръстите окаляни
вътрешностите
ровичка, в гръдта им
нещо жестоко
поставено е – надолу
все да ги натиска.
Безизразно и механично
по течението се носят – гонят
цели, търсят опит, плачат без
да знаят за какво – само знаят,
че невидимата сила болезнено
ще ги притиска.
През хлъзгавите линии на пешеходните
пътеки някой накриво пресича с бърза крачка,
а в ушите му бучи не предсмъртното жужене,
а някой масов хит.
Косите са разпуснати и оранжево-
златисти, дънките намъкнати,
обувките изчистени и семпли, бели.
Ясно – погледът е празен, но цепи
празнотията на две, а сивотията се
цепи в спектър, сякаш съставят я
много други цветове.
Изображението е генерирано с AI
НА ПРОТЕСТ
Спирките – пълни – чакат ли,
чакат, както всеки ден.
Изморени възгласи размиват
мощта на вика.
Улиците линиите си разширяват,
едва-едва побират бунта, все още
несломен.
Гордо си крачат без
капка пот по чело.
Очите с острото на
табелите си вадят.
Енергия неописуема по шевовете
на дрехите пращяща – умората
сякаш крие се под кожата, от
гласовете треперяща.
Полицейски коли – пришити за тях – тихо,
спокойно си карат, наблюдават, сякаш
вградени са в тях.
Душите откачат, пищят и припират,
мотивите си някои дори често изгубват и
трудно после намират.
Едно в едно става градът. Разсеяните
ветрове назад ги избутват с юмруци
невидими. Шамари забиват те все
непредвидени.
Безполезно изглежда всичко това.
Преувеличено е ехото
на непримиримостта.
Ден със ден си плашещо бил приличал –
това бил начин човекът някак си странно
да се развличал.
Повечето не считат за нужна
какафонията пламенно пламтяща. Други
отричат, че има я.
Бутам ли, бутам се –
изнервена колкото тях.
Минутите броя, целта
своя малка гоня.
Бягам, избягвам и после
спокойно причаквам момента
удобен да се прибера.
Прекършеното от крясъци гърло отказва се.
Бурята улиците за секунди прочиства,
локвите давят и не се на хора
насищат.
След момент градът си е същият пак.
Мокра, замлъкнала, движа се –
следвам плана отпреди тях.
В петната от капки по дънките, гледам
надолу.
Признавам – интересувам се, но
вероятно твърде малко.
Нищо не мисля, но питам се все пак:
Дали безполезен е бил
опустошителният вик на града?
Кас
Из “И небето тежи” – автор Кас, изд. gabriell-e-lit, С., 2025
