ИЗПИТАНИЕ – пътепис на Стоян Михайлов
/10 дни по Стара планина/
В съзнанието ми се връщат дните за опознаване на Стара планина, по-точно средния дял на Балкана.
Беше през лятото на 1952 година, през ваканцията, с отличниците ученици.
Една възможност за нови запознанства сред подрастващите в окръга.
Групата ни, оборудвана като за туризъм, бе около 20/25 души, с лекар, ръко-водител, както и опитен турист. Потеглихме с влак от Шумен и пак там се върнахме.
Спирахме в Търново да разгледаме Царевец, видяхме Дряновския манастир край Дряново, старата чаршия в Трявна и Априловската гимназия в Габрово. Всъщност истинското ни пътуване започна оттук.
Да си призная, за пръв път участвах в подобно изпитание и бях със смесени чувства – дори в началото се уплаших! Но нали „апетитът идва с яденето“, след всеки ден ставах все по-уверен. След хижа Узана се любувахме /под/ величествения Ботев връх. Преценката на планинаря, че още сме неподготвени да го покорим се оказа оправдана. Едва стигнахме първата хижа Мазалат, където пренощувахме.
Ама сън да видиш, като пияни се натръшкахме по леглата и… на сутринта пак на крак, а то поляни и цветя неописани! Оказа се, че носим само два фотоапарата, дори единият вече е без лента. А върховете предлагат ли предлагат – чудни красоти…
Около хижа Козя стена цъфтеше Еделвайс – дадоха ни по един брой за спомен. Още лежи в един от албумите ми със снимки! И още нещо съм запаметил със този преход – трагичен случай с чуждестранен турист дни преди идването ни. Вечерта ни четоха конско за респект!
Вече с натрупан опит преминавахме оставащите маршрути, като спирахме по хижите Левски, Рай, Добрила и последно – Вежен.
Оптимистично, отначало се помъчих да описвам преходи и впечатления, но впоследствие дългите преходи ме отказаха. Трудно се оказа почти за всички ни, защото когато от Беклемето погледнахме надолу и видяхме, че ни чака Троян, всички извикахме спонтанно “Ура”! Вече знаехме, че от този град си тръгваме обратно към домовете.
*
Десет дни като време са нещо относително – и много и малко. По-тренираните бяха “като на разходка“, но болшинството, особено момичетата, а-ха да закъсаме. Храната бе почти суха, носехме я с раниците… Водата също. При все това, още помня прощалната вечер, когато случаен акордеонист до късно се упражняваше върху клавишите, без някой да го упрекне – напротив, той ни достави търсената радост и емоции!
Когато се завърнах у дома, майка ми топло ме целуна. Баща ми ме поздрави, че се завърнах жив и здрав с думите: „сине, сега учи, пей и пиши! Балканът е изпитание, вече сам разбра“.
Колко правдина ми е излял в главата тогава!
15.07.2024
Стоян Михайлов
