ИЗПЛАКАНИ УГАРИ – стихотворения на Стоян Михайлов
ТЪГУВАЩА КИТАРА
Една китара в ъгъла ме гледа,
прочитам във очите и тъга…
Не беше тя на времето, ни бледа,
ни в прах потънала като сега.
Далеч остана споменът, когато
потрепваше звънливият и глас…
Общувахме тогава с дух богати,
а песента бе водеща сред нас!
Не даваха покой на таз китара
чедата ни, за отдих нито ден…
Мелодиите вчерашни повтарят,
днес прозвучават с ритъм обновен!
Как слушахме ний струните звънливи
децата що изплитаха с ръце!
Край тях седяхме до безкрай щастливи,
с любящи майчино и бащино сърце!
Сега лежи, китарата безмълвна
и все очаква звездния си час…
Очите и – във скръб и мъка пълни,
са ежедневно питане към нас.
Мълчи? Защо, ни пита тя сърдито,
отлитнаха момчетата встрани?
Къде си време, време тъй честито –
гласът ми иска в къщи да звъни?
ЗА РОДНОТО СЕЛО
Мирис долових на родно село,
сетих трепета на селска чест…
С радост ми душата стъпи смело,
като трубадур за блага вест.
Слушам песента на хлопатари,
и камбанен звън във утринта…
Петим е човек, да го завари,
на петлите ранна песента!
Ето ги скрибуцащи колите
край жени, с кобилици на гръб…
Мила селска мъко – ти политаш,
та навяваш радост и във скръб!
Ти без хората – какво си село?
Те са твойта кръв – опорна сила!
С доброта изписана по чело –
с простотата всички възвисила!
Седенкарска врява долу вдигат –
коледари полунощни пеят…
В труд и песни обич тук постигат,
та задружно всичките живеят!
А на края, там със барабана
бай ми Петко, гръмко обявява –
„ширнал се край Сива и Балкана
Лиляк, ще живееш в незабрава”!
ИЗПЛАКАНИ УГАРИ
Радост със тъга изливаш в тях –
дълбоки угари от рано…
Мъката таена там пося
с надеждата неразпиляна!
Браздите, сякаш живи твари –
над тях се пара топла вдига…
От синура те изпревари –
задява пъстра чучулига!
А Слънцето, отгоре спряло,
съзира пътя си далечен…
Небето – синьо огледало,
с орача е събрат обречен!
Отдъхваш, ралото захващаш,
поредно мъката преглъщаш…
На птиците усмивка пращаш,
като че от гурбет се връщаш.
И тъй, зареждат се браздите –
следи от черен плач остават…
На състрадалецът в очите
единствена утеха дават!
Стоян Михайлов
