В своите „Житейски миниатюри“ Христилия Кулева улавя онези кратки, почти мигновени състояния, в които се събира цял един живот – като при хайку, но разказано в проза, с меко дишане и сетивна дълбочина. Това са късчета от времето, оживели в паметта: дъжд над реката, детски смях, пробуждане на вътрешното дете, среща с малко треперещо коте… Всеки текст е малък прозорец към света, в който мигът се разгръща като цяла вселена. Кулева остава вярна на своя стил – деликатен, наблюдателен, топъл – и превръща ежедневието в поезия.

ЖИТЕЙСКИ МИНИАТЮРИ – импресии на Христилия Кулева

***

Облаци забулиха небето. Притъмня. Вятърът игри­во зафлиртува с тополите около реката. Натежал облак заплака над нея. Капките любовно си зашепнаха с лис­тата на дърветата. Сойка прелетя и се скри в шубрака.

Преваля̀-преваля̀, па спря. Слънцето се усмихна от ясното небе, помаха на света и срамежливо се скри зад хребета. Шарена дъга изгря над полето. Децата върза­ха на нея люлки и залюляха безгрижното си детство.
Звънлив смях с аромат на пролет заля градчето.

Нощта се спускаше бавно над покривите. От прит­ворения прозорец на мансардата се носеха акордите на „Лунната соната“. Нечии вълшебни пръсти разпиля­ваха нежните звуци като мъниста върху тротоара. Тро­по­ленето събуди кръглата луна и тя се огледа в стъкла­та.

Нейде хлопна прозорец. А в мансардата едно пиа­но тъжно продължаваше да свири.

***

Сиво е небето. Сиво е морето. В сивичко блещука мокрият асфалт. Сиви сгради смазват я отвсякъде. Жи­вота си живее – все в нюанси сиво.

Каква несправедливост! Човешкото око различа­вало 10 милиона цвята, а от сивото – само 30 нюанса.
Писна ѝ! Ще си го направи – живота – отново по детски цветен.

Взе си синьо от метличината. Оцвети мечтите си с него и те полетяха към небето.
Топна четката си в златното слънце и в очите ѝ за­искриха жълти точици веселие.
Взе червено от алените макове и огнените пламъ­ци на вярата загоряха в душата ѝ.
Със зеленото от тревата боядиса надеждата си, си­гурна, че така тя ще оцелее и ще се превърне в реал­ност.
Маргаритките ѝ подариха бяло, за да са бели дните ѝ до края.

За разкош си взе и мъничко лилаво от неувяхките – та никога вярата, надеждата и любовта ѝ да не умрат.
Огледа се, вирна щастливо брадичка, засвирука си весела песничка и тръгна отново по пътя си.

Посрещна утрото с усмивка. Подтичва след мис­ли­те си. Мечтите ѝ кръжат край нея. Свирука си, попи­­вайки с очи всичко наоколо. Детето в нея се пробужда. Става ѝ леко на душата. Тръгва към портала. Идва точно навреме. Порталът към другото измерение ще се отвори след секунда. Ней­ното детско Аз живее там.

Порталът се отваря. Прекрачва с надеждата да си остане там. Става онова безгрижно малко момиченце, което обичаше да чете. Което обичаше математиката. Което тичаше след пеперудите. Ловеше светулки и ги пускаше.

Събуди се… Беше си отново тук. Слънцето изгря­ваше.

Ядоса се, яхна метлата и се развихри в своето изме­рение. Няма безгрижие, няма пеперуди. Има отговор­ности…

***

Бе допряла чело до хладното стъкло. Беше ѝ самот­­но и тъжно. Вън валеше и само стъклото пречеше на дъжда да измие сълзите ѝ.

Нечии токчета педантично отброяваха забързаните крачки на закъснялата да се прибере на сухо жена. От­ми­наха.

Тогава тя видя малката космата топчица – мокра и трепереща, свила се до оградата на училището отсреща.
Грабна чадъра си и хукна навън.

Котето стоеше върху един камък, а около него се от­­тичаше дъждовната река. Наведе се и го погали по мок­­рата козинка. Недоверчивостта му се стопи и то замър­ка.

Взе треперещата мокра топчица и се прибра на бе­гом вкъщи.

Отново щеше да си има другарче.

Христилия Кулева